— Не съм твърдял, че си го е мислел. Просто проверяваше за всеки случай. Както вече ти обясних, разказът на келнера съвпадаше с твоя и това разсея всички съмнения.
— Само не ми казвай, че и ти си се съмнявал — възкликна младата жена и ядът й бе изместен от възмущение.
— Не. Не съм се съмнявал и за миг.
— Е, и на това сме благодарни! — сви тя рамене. — Вбесявам се, че някой е могъл да си помисли и за миг, че съм в състояние да извърша подобно нещо.
— Не се притеснявай — успокои я Сайръс. — Пийсфул знае, че става дума за злополука. Каза ми, че Ронда открай време си е истерична, а напоследък съвсем си е изтървала нервите.
— Така ли? — погледна го много напрегнато Юджиния. — А спомена ли защо?
— Останах с впечатлението, че я мисли за наркоманка, макар и да не го каза направо — отвърна детективът и се прокашля. — Сподели, че според Медитейшън аурата на Ронда е поизбледняла и е станала доста немощна.
Юджиния сбърчи носле.
— О, да, това обяснява всичко. Всеки знае, че бледата слаба аура изнервя.
Сайръс се ухили.
— Ами да! Това си е общоизвестен факт. Заместник-шерифът сподели и как кметството вече години наред обещава да сложи парапет на кея. Както личи, Ронда не е първата, паднала във водата.
— Само да имат късмета да падне и някой турист, ще има да ходят по съдилищата! — изсумтя тихичко Юджиния.
— Така си е.
— Значи един от сервитьорите е чул вика на Ронда и е повикал помощ.
— Каза, че е чул писъка, но не е знаел какво става, докато и ти не си извикала за помощ. Тогава изтича при нас в ресторанта и се разкрещя.
— Хм! Това обяснява всичко.
— Какво?
Тя се взря замислено в огъня и почука с пръст по чашата с чая.
— Ами стъпките, които чух.
— Стъпки ли?
— Да, някой ходеше при боклукчийските кофи — сключи Юджиния вежди и пак се замисли. — Но съм готова да се закълна, че човекът бягаше не към ресторанта, а към другия край на кея.
— Може да ти се е счуло. Била си доста притеснена.
— Вярно си е, друго ми беше на ума. Точно тогава пръчката на стълбата поддаде. Съвсем се обърках, защото се опитвах да задържа спасителния пояс и да хвана Ронда — потрепери младата жена. — А водата беше ледена.
Сайръс също настръхна.
— Искаш ли още чай?
— Не, благодаря — вдигна тя очи към него. — Единственото, което не казах на заместник-шерифа Пийсфул, бяха съмненията ми, че картината, която съм купила в галерия «Полунощ», е на Нели, а не на Ронда. И не го направих само защото не мога да го докажа, а Ронда ще отрича.
— Значи според теб Ронда е знаела защо си искала да се видите?
Юджиния се поколеба.
— Да. Определено. Беше уплашена. Сигурна съм, досетила се е, че я подозирам как е искала да пробута за своя една картина на Нели. Защо иначе ще се държи така?
— Знае ли човек? Може би наистина е зле с нервите, дори страда от мания за преследване, особено пък ако е наркоманка.
— Това нейното не беше просто нерви, Сайръс. Ронда беше уплашена и ядосана. Вероятно се е опасявала, че ще я изоблича. Сигурна съм, че знае нещо за Нели — присви Юджиния очи. — Не е изключено да знае дори как тя е умряла.
— Стига си си фантазирала! А защо да не предположим, че просто се е възползвала от смъртта на Нели, за да й открадне картините и да ги продаде за някой и друг долар?
— Може би си прав — рече младата жена, но не особено убедено. — Медитейшън ми спомена, че Ронда ще остане в болницата два-три дни.
— Както гледам, наумиш ли си нещо; не се отказваш никога.
— Моля?
— Само не ми се прави на вода ненапита — рече детективът. — Още умуваш как да ме убедиш да ти помогна да проникнеш в къщата й и да хвърлиш едно око.
— И през ум не ми е минавало да те моля да се забъркваш в нещо, което би могло да се окачестви като противозаконно.
— На друг ги разправяй тия! — подсмихна се той едва забележимо.
— Е? — вдигна Юджиния вежди.
— Ще си помисля — въздъхна тежко детективът.
— Знаеш ли — каза младата жена въодушевена, — ако изобщо ще влизаме в къщата на Ронда, според мен най-подходящо е да го направим тази вечер.
— Не — отсече категорично Сайръс, — няма да го правим тази вечер. Искам да помисля, за да не извършим някоя глупост.
— Но, Сайръс…
Той махна ръка от полицата на камината и отиде при канапето. Наведе се и се подпря на длани върху белите възглавници, от двете страни на Юджиния, така че лицето му бе само на педя от нейното.
— Казах вече, госпожице Суифт, не тази вечер.
Тя примига, после кехлибарените й очи се озариха от весели искрици.
— И какво излиза, ако се съди от теб, вие, частните детективи, сте лишени от авантюристичен дух и спонтанност. А аз бях останала с друго впечатление.