— Тръпки ме побиват от твоите представи за авантюристичен дух и спонтанност — отбеляза Сайръс и усетил мириса на чистото й тяло, потрепери. Наложи си да се изправи. — Каква тежка вечер! Вече съм твърде стар, за да вадя от водата жените, които съм поканил на вечеря. Хайде да си лягаме!
— Добре, както кажеш! — съгласи се Юджиния вече със сериозно изражение и остави много внимателно чашата в края на масата със стъклен плот. — Но първо искам да ти се извиня.
— Няма нужда да се извиняваш, че заради теб и двамата заприличахме на мокри кокошки.
— Нямах предвид това — погледна го тя с ясни сериозни очи. — Искам да ти се извиня за онова, което ти казах по време на вечерята. За жена ти. Нямах право да злословя по неин адрес. Не очаквам да ми простиш, но знай, че съжалявам за думите си.
Сайръс отново усети как на гърлото му засяда буца точно както и в ресторанта, когато Юджиния му бе заговорила за любов, чест и вярност. Той се обърна с гръб към огъня в камината.
— Защо се извиняваш, защото си променила мнението за жена ми ли? — попита той, като се стараеше да не издава вълнението, си.
Младата жена се прокашля.
— Не е важно какво е мнението ми за нейното поведение. Ти си я обичал и аз нямах право да засягам чувствата ти към нея. Беше грубо, жестоко и непростимо.
— Защо тогава го направи? — попита Сайръс и я погледна през рамо.
Тя затвори очи.
— Защото ти събуди някои горчиви спомени за миналото. Родителите ми се разведоха, когато бях на четиринайсет години. По онова време баща ми беше преподавател по социология в малък колеж. Беше се хванал с една студентка от последния курс.
— Ясно.
— Самият развод ми подейства ужасно. Но още по-ужасно бе, че трябваше да слушам всичките му оправдания, доводи и така наречени причини защо така било най-добре за цялото семейство.
Сайръс си спомни колко отвратен е бил Рик, когато Джейк Таскър се е впуснал да обяснява надълго и нашироко защо зарязва семейството.
— Да. Знам какво имаш предвид.
— Баща ми успя да направи така, че да стовари на мама неприятното задължение да каже на мен, на сестра ми и брат ми, че се развеждат. Но един ден се вдигнах и отидох да го питам в кабинета му защо го прави. Обясних му, че искаме да остане с нас — добави Юджиния и стисна юмрук. — Казах му, че имаме нужда от него. Молих го едва ли не на колене.
Сайръс долови в гласа й презрението, което тя изпитваше към самата себе си.
— И какво стана?
— Той започна да ми дрънка някакви небивалици как хората се отчуждавали и се променяли и как всеки бил длъжен да се бори за щастието си. И да се осъществи като личност. Подметна, че някой ден съм щяла да го разбера.
— И разбра ли го?
— Естествено — усмихна се тъжно Юджиния. — Но не бе нужно да чакам да порасна, за да проумея за какво става въпрос. Всичко, което трябваше да науча, го усвоих още онзи ден в кабинета на баща ми.
— И какво, интересно, научи?
— Че баща ми е слабохарактерен — младата жена впери помръкнали очи в огъня. — Че е непочтен и може да те предаде, че не е в състояние да поеме някакъв ангажимент, който изисква усилия, и да носи отговорност. Че не бива да разчитам на него за нищо важно.
Сайръс усети как у него се пробуждат стари, отдавна погребани чувства и мъгляви спомени.
— Научила си всичко това?
— Да. Бях сърдита и ядосана, но се постарах да не давам воля на чувствата си. Заради мама трябваше да запазя самообладание. На нея и бездруго й дойде много. Тя се нуждаеше от помощта ми. Не исках да й създавам излишни главоболия. Трябваше да се покажа силна и заради брат ми и сестра ми.
Сайръс си помисли как и той още от малък е знаел, че трябва да се владее. От съвсем невръстна възраст си бе давал сметка, че носи отговорност за баба си и дядо си. Те имаха нужда от него. Знаеше, че след всички мъки, струпали им се през живота, не бива да им причинява болка.
— И аз изпитвах същото към баба и дядо — рече той. — С времето ми стана навик да се владея.
Юджиния го погледна.
— Сигурно ще ти прозвучи странно, но сега, върна ли се назад във времето, ми домъчнява за баща ми. Как да се сърдиш на човек, който няма капчица воля?
Най-неочаквано Сайръс си спомни за Кейти, за милата, крехка, слабохарактерна Кейти.
— Гневът е мощно чувство. В състояние е да руши и да унищожава. Човек трябвала внимава накъде го насочва.
— Да. Знам само, че онзи ден в кабинета на баща ми си обещах, каквото и да правя в този живот, да не допускам да бъда слабохарактерна като него.
— И си станала силна.