— Не се съмняват, а по-скоро смятат, че местните власти не са разследвали както трябва злополуката — обясни Сайръс. — Просто държат да чуят още едно мнение, нищо повече. И искат да не се вдига шум.
— Но какви подбуди би могло да има? — поинтересува се Юджиния.
— Нямам представа.
Юджиния преброи до десет.
— Не знам дали е редно да ви питам, но подозирате ли някого?
— Не.
Тя въздъхна.
— Вие, господин Колфакс, се обръщате към музея «Лийбрук» е молба да ви осигури прикритие. Как очаквате да го направим? Как според вас ще обясня, че карам с вас лятната си отпуска в Стъклената къща?
Табита го изпревари и отговори вместо него.
— Мислех си, че бихме могли да го командироваме като твой асистент.
— Като мой асистент ли? — ахна Юджиния и се завъртя на стола. — Но, Табита, никой няма да повярва, че господин Колфакс е уредник или по някакъв друг начин е свързан с музея.
Сайръс погледна ризата.
— Заради палмичките ли?
Юджиния и този път се направи, че не го е чула. Продължи да гледа умолително по-възрастната жена.
— Толкова ли не виждаш? Няма да стане.
Табита изду замислено устни.
— Наистина изглежда доста ексцентрично. Дали да не го представим за фотограф, когото сме наели, за да направи снимки на предметите в сбирката на Давънтри? Всички фотографи си падат малко особняци.
— Е, досега не съм срещала фотограф, който да е чак толкова ексцентричен! — процеди през зъби Юджиния.
— И бездруго такова прикритие е твърде сложно за мен — намеси се Сайръс. — Ще се наложи да нося фотоапарати, а няма за кога да се уча как да ги използвам. Освен това винаги съществува опасност на острова да се натъкна на някой истински фотограф, който да реши да си поговорим като професионалисти. И тогава работата ми е спукана — ще се издам още първите пет минути. Няма ме никакъв с такава сложна апаратура.
— Мили Боже! — затвори очи Юджиния. — Безнадежден случай!
— Горе главата! — рече Сайръс. — Хрумна ми нещо, което според мен ще свърши работа.
— Господ да ми е на помощ — въздъхна Юджиния и отвори предпазливо очи. — И какво, интересно, ви хрумна?
— Да идем на острова като двойка.
Тя го зяпна недоумяващо.
— Като двойка какво?
— Ами да! — плесна с ръце Табита, до немай-къде възхитена. — Като двойка. Идеята ви е чудесна, господин Колфакс.
Той й се усмихна скромно.
— Благодаря. Мисля, че предлага някои възможности.
Юджиния застина като попарена.
— А, я чакайте! За кого говорите, за вас и мен ли? Да бъдем заедно? Като двойка?
— Защо не? — каза Сайръс и й отправи поглед, който би трябвало да мине за невинен и сериозен. — Това е най-доброто обяснение защо живеем заедно в Стъклената къща.
— При това няма да сте съвсем сами — притече му се на помощ Табита. — В къщата имало и нещо като пазач. Както ми обясни адвокатът, се казвал Ленард Хейстингс. Работел е за Давънтри. Изпълнителите на завещанието продължават да му плащат, за да наглежда сградата и най-вече колекцията от стъклени предмети.
Името беше познато на Юджиния. Беше написано срещу подателя върху кашона с дрехите и личните вещи на Нели Грант, който й бяха изпратили от острова.
Тя долепи длани върху писалището, подпря се и се изправи.
— И дума да не става! Това е налудничаво. Всеки с поне малко ум ще ви каже, че няма да се получи нищо.
Табита понаведе глава.
— Не знам, Юджиния. Според мен пък планът е много добър.
— И простичък — допълни Сайръс. — Аз съм от хората, които вярват в простите неща.
Юджиния си даде сметка, че от минута на минута положението й се влошава все повече.
— Да, планът ви е простичък. И просташки.
— Всеки има право на мнение — отвърна Сайръс.
Юджиния направи всичко възможно да не скръцне със зъби. Въпреки многобройните доказателства за противното беше повече от сигурна, че Сайръс Чандлър Колфакс може да е всякакъв, но не и простак.
Очите им се срещнаха и за миг тя застина като попарена. Прониза я тръпка и младата жена веднага застана нащрек. Усещането й беше познато. Изпитваше същото, когато гледаше една от египетските стъклени купи от I век преди новата ера, изложена в крилото за антично стъкло в музея. В този човек се таеше някаква необяснима сила, която я привличаше, но същевременно я и плашеше.
В името на добрия тон, Колфакс трябваше да бъде помолен да носи сигнални флагчета и червени светлинки, да не би някой да се излъже и да се приближи прекалено много до него. Хавайската риза не вършеше работа.
Юджиния вече бе сигурна, че Сайръс само се прикрива с привидно ленивото си поведение. Знаеше го точно толкова добре, колкото и разликата между ислямските стъклени предмети от XIV век и китайското стъкло от началото на династия Дзън. Истината сякаш бе изписана в яките му безмилостни ръце и в тайнствените зелени, очи. Докато Юджиния се опитваше да прецени що за човек е Сайръс, той я оглеждаше от глава до пети, умно и съсредоточено като ловец.