— Ала не са открили трупа.
— Не са, но… — млъкна Юджиния насред изречението, неспособна да подреди мислите си, сетне отсече: — Това е невъзможно. Ако беше жива, Нели на всяка цена щеше да се свърже с мен.
— Могла е да се свърже. Но е могла и да не го направи. Ако по една или друга причина е решила да изчезне, защо да не предположим и че е инсценирала злополуката в открито море? Според теб е разбирала от лодки, нали?
— Да — прошепна Юджиния. — Затова и се усъмних, че е паднала зад борда. Реших, че може би някой я е убил и после е направил така, че убийството да прилича на корабокрушение. Но и през ум не ми е минавало, че Нели може да е изчезнала съвсем преднамерено. И все пак, ако беше жива, досега сто пъти да ме е потърсила.
— А защо да не предположим, че ако е жива, е уредила Ронда да продаде картините, за да вземе малко пари?
Още въпроси без отговори. Юджиния скръсти ръце под гърдите си.
— Трябва да поговорим с Ронда.
— Аз пък смятам, че точно сега трябва да пийнем кафе — поправи я детективът.
— Благодаря, аз не искам — каза Юджиния.
— В «Неонов залез» — допълни Сайръс. — Това е най-близкото подобие на кафене на острова, а всеки ще ти каже, че художниците си умират да висят по кафенетата. Сигурно и Ронда се е отбивала там.
— Прав си — оживи се младата жена. — Някой от работещите в кафенето сигурно ще е в състояние да ни разкаже доста неща за нея. Добре си се сетил, Сайръс.
— Благодаря ти, но нямам никакви заслуги. Следвам Глава пета от наръчника за детективи.
— Какъв наръчник за детективи?
— Получих го с другите учебници, докато карах задочен курс, за да взема разрешително.
— Значи си учил задочно, а? Хубаво е човек да знае, че си има работа с истински професионалист.
В кафене «Неонов залез» беше пусто. Една сервитьорка, която още нямаше двайсет години и която бе облечена в тенис фланелка и дънки, се бе облегнала на барплота и прелистваше списание със слабосилен модел върху корицата.
— Десет сутринта явно не е часът, когато артистичната тълпа е в стихията — отбеляза Юджиния и седна на масичката. — Художниците са си нощни птици.
— Значи келнерката е отегчена до смърт. А отегчените хора са склонни да си развързват езиците.
Юджиния загледа как Сайръс съблича охлузеното кожено яке, което си бе сложил върху хавайската риза, и сяда на стола. Всяко негово движение беше белязано с ленивата, спокойна мъжественост и грация, които я интригуваха толкова много.
Вече бе прекарала доста време с него, а нито веднъж не го бе видяла да нервничи и да прави излишни движения. За разлика от нея той не барабанеше с пръсти и не клатушкаше крак. Не си играеше с лъжицата, не сгъваше салфетката на фигурки. Просто владееше пространството в което се намираше. Мъжът с фотографското яке на съседната маса бе много по-едър, но въпреки това именно Сайръс привличаше погледите на всички.
— Как ще накараме сервитьорката да ни разкаже за Ронда Прайс, без да ставаме подозрителни? — попита Юджиния.
Сайръс загледа как момичето върви към тях.
— Нещо ми подсказва, че няма да е трудно.
— Защо? — свъси се Юджиния.
— Защото за една нощ станахме знаменитости.
— Добро утро — поздрави момичето, след като спря при тяхната маса. Погледна заинтригувано Юджиния и направи балонче с дъвката. — Вие сте жената, която снощи скочи от кея, за да спаси Ронда Прайс, нали?
— Да, аз съм — потвърди Юджиния и се спогледа със Сайръс. Той изглеждаше развеселен. Младата жена се извърна към сервитьорката. Върху фланелката й имаше значка е името: Хедър. — Вие приятелка на Ронда ли сте?
— Не съвсем. Но я познавам. Всички тук я познаваме. Често се отбива в кафенето. Обича да се прави на знаменита художничка, но съм чувала от Фенела Уийкс, че не можела да нарисува и една права линия.
— Не съм съгласна — възрази меко Юджиния. — Купих една картина на Ронда. Много е хубава.
Хедър сви рамене — пет пари не даваше.
— Не разбирам нищичко от изкуство. Просто работя тук.
— Пък аз си мислех, че и вие сте художничка. Без майтап — усмихна й се Сайръс.
— Ха! — изчерви се тя. — Няма такова нещо. Тате се закани, че ако се хвана с тази паплач, дето се събира тук, ще ме спре от работа.
— Значи не одобрява тукашните бохеми? — поинтересува се Юджиния.
— Не знам за бохемите, но определено не гледа с добро око на художниците. Според него били мързеливи. Не похващали нищо. Дай им да се друсат и да купонясват. Баща ми смята, че на острова е било много по-хубаво, преди Адам Давънтри да създаде селището на художниците. Но мен ако питате, си беше доста скучно.