— Нима смятате, че някой ви е бутнал нарочно във водата?
— И още как! Щеше да ме осакати! — подвикна Ронда и пипна превръзката върху главата си. — Хич не ме е еня какво си мислят другите. Не съм се подхлъзнала, не съм се ударила и не съм изгубила случайно съзнание, преди да цопна в морето. Първо някой ме халоса.
Юджиния изправи гръб.
— Видяхте ли го?
— Видях само вас.
— Честна дума, не съм ви удряла.
Ронда я погледна отвратено.
— По всяка вероятност не сте. Инак, ако сте искали да се удавя, защо ще скачате във водата да ме спасявате? Но съм сигурна, че онова, което се случи, не е нещастен случай.
Юджиния се сети, че онази вечер е чула стъпки.
— Помните ли поне нещо?
— Не. Лекарят в болницата в Белингам спомена, че било нормално да не помниш какво се е случило последните няколко минути, преди да получиш контузия на главата.
— Кой би искал да ви убие?
— Не знам — рече Ронда и се зае да сваля с резки движения блузите от закачалките. — И тъй като не мога да докажа, че някой се е опитал да го направи, реших да проявя благоразумие и да изчезна за известно време.
— По същия начин, както е изчезнала и Нели Грант ли?
Ронда се обърна, както стискаше блузите. Очите й се бяха разширили.
— Нели Грант не е изчезнала. Тя е мъртва.
— Да, смята се, че е загинала. А вие сте откраднали най-малко една нейна картина и твърдите, че е ваша.
— Лъжа! — извика другата жена и стрелна с очи чекмеджетата.
— Нали помните, че се занимавам с изкуство? — рече едва чуто Юджиния. — Мога да разпозная стила и техниката на художниците. Виждала съм картини на Нели. У дома над камината съм окачила «Стъкло I»
— Ето къде била картината! — изпелтечи Ронда.
— За какво говорите?
— А, за нищо — вдигна рамо Ронда. — Не можете да докажете нищо.
— Зависи. Но ще си затворя очите, ако ми кажете защо сте взели картините й.
— Няма да ви казвам нищо.
— Хайде, Ронда, все пак ви извадих от водата, дължите ми нещичко.
Другата жена се поколеба, сетне въздъхна.
— Така де, защо да не ви кажа! Когато скъса с мен, Давънтри се постара да ми натякне колко талантлива била новата му любовница. След като и двамата вече не бяха между живите, реших да взема тези блестящи произведения на изкуството.
— Но защо?
Ронда й отправи изпепеляващ поглед.
— Причината е доста банална. Бях закъсала за пари.
— А как проникнахте в Стъклената къща? Нали Ленард Хейстингс е трябвало да я пази?
— Ленард беше стар. Беше глух като пън, и два влака да се сблъскаха под носа му, пак нямаше да чуе. Освен това и той спеше от време на време. Влязох през нощта. Познавам къщата, все пак съм живяла известно време в нея. Знаех и кодовете на вратите.
«Една плочка от пъзъла си дойде на мястото», помисли Юджиния.
— Влязохте през килера, нали?
Ронда се стресна.
— Да — потвърди тя свъсена.
— Кога влязохте, за да вземете картините?
— Доста дълго набирах смелост. Но после подочух, че някакви хора от Сиатъл щели да отседнат в Стъклената къща, и реших, че няма за кога да умувам — извърна тя поглед. — Влязох две-три нощи, преди да пристигнете.
— Същата нощ, когато Ленард Хейстингс е получил сърдечен удар?
— Откъде да знам? — сви рамене жената. — Не съм го видяла. Не е изключено и да е бил мъртъв, когато проникнах през сутерена, но не съм го видяла.
— Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна. То оставаше да не забележа изпречил се пред краката ми труп! Грабнах двете картини — намерих ги в ателието, и беж да ме няма.
— Но после сте се върнали, нали? — проточи бавно Юджиния. — През нощта, когато ние със Сайръс пристигнахме на острова.
Ронда направи кисела физиономия.
— Добре де, влязох още веднъж. Рискувах. Обясних ви вече, първия път намерих само две от картините в поредицата «Стъкло». Знаех, че са четири. Фенела ми спомена, че можела да вземе най-малко по триста долара на картина, та реших, че си струва да се върна и да потърся и другите.
— Въпреки че ние със Сайръс бяхме вътре?
— Къщата е голяма. А и я познавах. Реших, че все ще се справя. Но тъкмо отворих вратата в горния край на стълбите за сутерена, когато ви чух да викате от балкона. Спотаих се, после избягах.
Юджиния издаде устни.
— Е, това дава отговорите на един-два въпроса. А как разбрахте, че картините в поредицата са четири?
— Давънтри е разказвал за тях на един мой приятел — поясни жената и лицето й се сгърчи. — Адам бе неописуемо горд е поредната си малка художничка, щеше да се пръсне! Казал, че я е накарал да нарисува портретите на безценните му стъкленици, понеже нямал деца. И че след него щяла да остане именно неговата колекция.