— Така си е, не е могъл — съгласи се младата жена.
Помисли си, че Кейти е предала Сайръс. И така е изпаднала в беда. Но Сайръс нямаше да се успокои, докато справедливостта не възтържествуваше.
Юджиния трябваше да се примири, че за Сайръс най-важно е да открие Деймиън Марч. Беше решил на всяка цена да издири чашата на Хадес, понеже бе убеден, че намери ли нея, ще намери и някогашния си съдружник.
Рик се намести и отвори поредната папка.
— Отдавна ли се познавате със Сайръс?
— Не, отскоро.
— Той май се отнася сериозно към теб — отбеляза момчето, без да вдига очи от папката.
Тази новина я изненада повече от всичко останало, случило се от сутринта.
— Откъде съдиш?
— И аз не знам. Може би от начина, по който ти говори.
— От начина по който ми говори ли?
— Да. Приказва някак нормално.
— Съвсем се обърках, Рик. Какво е нормално за Сайръс?
Момчето вдигна очи от папката и сбърчи чело в опит да намери подходящото обяснение.
— Откакто познавам Сайръс, той не се отпуска много, много пред повечето хора. Не че се притеснява, но сякаш слуша и изчаква.
Юджиния се сети за първото си впечатление от детектива: той бе спокоен и овладян, но не пропускаше нищо около себе си.
— Знам какво имаш предвид.
— А когато говори, винаги се владее. Никога не губи самообладание. Дори и да е вбесен. Всъщност разбираш, че е ядосан, по това, че става още по-сдържан и хладен. Според мама така искал да си изясни какво точно чувства.
Юджиния си спомни дълбоките, необуздани чувства, които е зървала, макар и рядко, в погледа на Сайръс. Помнеше и как, докато двамата са се любели, зелените му очи са приличали на късчета нажежено зелено стъкло.
— Хм…
— Сайръс твърди, че ако някой не се разплаквана всяка тъжна песен, която чуе, това още не значи, че сърцето му е от камък.
— Съгласна съм с него.
— Според Сайръс всеки е в правото си да не разтръбява своите чувства.
— И тук мислим еднакво.
Рик кимна, доволен.
— Трябва да познаваш Сайръс добре, за да разбереш, че е притеснен от нещо.
— Лично аз смятам, че той не е от прикритите хора.
— Точно това имах предвид, когато ти казах, че е теб се държи различно. Някак по-спокоен е.
— Така ли мислиш?
— Да — потвърди момчето и се позамисли. — Дори се заяжда с теб. Не го правеше никога с леля Кейти.
— Ясно — отбеляза лаконично Юджиния — не й се слушаше за Кейти.
Рик пак приседна на пети.
— Оттогава мина доста време, но още помня как Сайръс се държеше с нея. Винаги беше спокоен и внимателен. Сякаш леля беше от стъкло.
— Значи е бил мил с нея.
Момчето кимна.
— Според мама леля Кейти е била много лабилна. И чувствителна. Имала е нужда от някого, на когото да се осланя. Виж, с теб Сайръс се държи по друг начин. Обзалагам се, че се случва и да избухне.
— Никога ли не е избухвал пред леля ти?
— Нито веднъж. Поне аз не знам. Мама казва, че е бил като скала за леля Кейти, точно както и за мама, откакто татко… — Рик най-неочаквано млъкна. — Е, знаеш за какво ти говоря.
— Да, знам — рече Юджиния.
— След като баща ми се разведе с мама, направо полудях. Забърках се в големи каши. Една вечер полицаите ме задържаха на някакъв купон. Мама рухна. Беше се видяла в чудо с мен. И се обади на Сайръс.
— И той е уредил всичко.
— Точно така. След това винаги беше до нас — поясни момчето и в очите му се мярна тъга. Никога не съм се замислял за това. Но сега, сетя ли се за миналото, си давам сметка колко много неща сме правели заедно. Сайръс ме водеше на палатка. Купуваше билети за мачове. Беше с мама на трибуната, когато участвах в едно състезание по плуване. Помогна ми да се науча да карам кола. Непрекъснато беше до мен.
— Значи за известно време се е вживял в ролята на баща.
— Нещо такова — въздъхна тежко Рик. — Не биваше да му вдигам скандал само защото е накарал татко да дойде на дипломирането.
— Ох, не знам. Може би в началото е било добре Сайръс да се грижи за теб. Но според мен вече си достатъчно голям, за да се грижиш сам за себе си, не мислиш ли?
Момчето я стрелна с поглед и извърна очи.
— Убеден съм, че го прави с най-добри намерения, но не искам да ми трепери като на малко дете. Вече не съм бебе.
— Кажи му го — посъветва Юджиния. — Той ще те разбере.
— Така ли мислиш?
— Да.
Рик я погледна не особено убедено.
— Ако Сайръс реши, че нещо е най-добро в дадена ситуация, си е почти невъзможно да го накараш да промени мнението си. Прилича на самолетоносач.
— На самолетоносач ли?
Рик се подсмихна.
— Не е от най-маневрените. Вземе ли някакъв курс, няма отърване, кара все напред.