— Разбирам — вметна Юджиния, сетила се колко решен е детективът да намери чашата на Хадес. — Но според мен ще излезеш на глава с него, ако му напомниш, че ти е помогнал много да възмъжееш и че оттук нататък си готов да продължиш сам именно заради онова, на което те е учил той.
— Може би си права. Наистина ще опитам.
През отворения прозорец се чу познатия тътен от двигателя на джипа. Младата жена се извърна на канапето и погледна надолу към алеята пред входната врата.
— Върна се — каза тя, после се изправи и тръгна към стълбището. — Крайно време беше! Дано ми носи името, което искам да чуя, инак ще съм принудена да си наема друг частен детектив, с когото да работя.
Момчето прихна.
— Не бери грижа! Сайръс никога не се връща с празни ръце.
— Ще видим!
Юджиния изтича надолу по стъпалата и излезе на верандата. Спря при парапета, хвана се за него с две ръце и загледа как Сайръс се качва по стълбата пред входната врата.
— Е? — извика тя.
— Вече знам как се казва приятелчето на Ронда тук на острова — усмихна се детективът. — Я да видим дали ще познаеш кой е?
— Нямам представа.
— Джейкъб Хюстън.
— Хюстън ли? — ахна Юджиния и стъписана, се замисли. — Нима е натрошил собственото си творение колкото да ми изкара ангелите? Не ми се вярва. Иска се доста сила, та художникът да посегне на собствената си творба.
— Едва ли е знаел какво има в пакета.
— Прав си — призна след кратко колебание Юджиния. — Няма откъде да е знаел. — Тя го погледна мнително. — Мисли му, ако си ходил сам при него!
— Не, не съм. Реших, че е по-добре да отидем двамата — Сайръс се поспря на най-горното стъпало — Колежке!
— Хайде да тръгваме! — подкани Юджиния и се обърна. — Чакай само да си взема дамската чанта. Изгарям от нетърпение да чуя как Хюстън ще се оправдае.
— Не бързай толкова — спря я Сайръс и се пресегна да я хване за ръката. — Първо ще свикаме заседание за обсъждане на стратегията и чак след това ще хукваш — презглава да вършиш поредните глупости.
— Каква стратегия? Не ми е притрябвала стратегия. Трябва да получа някои отговори.
— Ще ги получим. Но е безпредметно да бързаме. Първо ще помислим, после ще действаме. От огромния опит, който съм натрупал на това поприще, знам, че това гарантира подобри резултати.
Юджиния се обърна рязко.
— Ако си въобразяваш, че ще си пилея времето да бъбря за някакви си стратегии, когато бих могла да попритисна Хюстън до стената…
— Чичо Сайръс! — извика Рик от вратата.
Той погледна към него.
— Намери ли нещо, Рик?
— Каза да си отварям очите на четири и да заделям всичко, което ми се стори необичайно. Виж какво намерих! Дали ще свършат работа?
Юджиния видя, че момчето държи няколко навити на руло излинели чертежа.
— Какво е това?
— Архитектурните планове на Стъклената къща — поясни Рик. — Намерих ги в дъното на един шкаф в библиотеката. Който ги е сложил там, очевидно отдавна е забравил за тях.
— Я да видя! — Сайръс пое един от чертежите и веднага го разгърна; сетне подсвирна между зъби. — Наистина са окончателните планове за тази огледална къща. Напомни ми, Рик, утре сутрин да звънна на адвоката си и да му наредя да те включи в завещанието ми.
Момчето грейна.
— Искам само джипа.
— Не се лакоми толкова!
Юджиния погледна чертежите.
— С какво ще ти помогнат?
Сайръс вдигна очи от излинелите планове. Усмивката му стана още по-широка.
— Не се ли досещаш? Давънтри сто на сто е скрил чашата на Хадес някъде тук в къщата. Нуждаел се е от скривалище. И бих могъл да разбера от чертежите къде точно се намира то. Ако имам късмет, чашата все още е тук.
Глава седемнадесета
— Нали нямаш нищо против да поговорим, докато го правим? — попита един час по-късно Рик.
— Нямам — отвърна Сайръс и отиде с метъра в ръка в другия край на библиотеката. Приклекна, за да премери дължината на помещението. — Пак ли ще ми триеш сол на главата само защото баща ти дойде на дипломирането?
— Не.
Сайръс почувства облекчение.
— Признателен съм ти.
Момчето хвана метъра и го изтегли до другия край на стаята.
— Юджиния смята, че трябва да си изясним нещата.
— Какво общо има Юджиния? — вдигна глава детективът и веднага застана нащрек.
— Днес следобед, докато те нямаше, ние с нея си поговорихме.
— Звучи зловещо.
Рик се подсмихна кисело.
— Няма нищо зловещо. Тя само ми помогна да подредя мислите си.
— Седем метра и четирийсет сантиметра. Какви мисли? — чакай да запиша. — Момчето надраска цифрите в отворения бележник. — Знам защо си накарал татко да дойде на дипломирането.