Детективът кимна.
— Нали не възразявате да попитам защо предпочетохте този вариант, а не да се представяме като двойка, която кара на острова отпуската си?
Юджиния впери очи в ризата му.
— Според мен е очевидно защо. Ще е доста трудно да ви представим за мой асистент. Но ви гарантирам, че каквото и да правим, не ще убедим никого, че сме двойка.
— Ясно — рече Сайръс. — Намеквате, че не съм вашият тип.
Юджиния се сети за доста неприятната заплаха, която детективът бе отправил преди малко.
— Не — отвърна тя. — Определено не сте мой тип. Искам още отсега да изясним още нещо — допълни младата жена. — Не знам много за частните детективи, но доколкото съм забелязала по телевизията, те не се разделят с оръжието.
— Аз, госпожице Суифт, съм истински детектив от плът и кръв, а не измислен герой, каквито показват по телевизията.
— Дано това да означава, че не се разхождате въоръжен. И дума не може да става да живея под един покрив с непознат, който на всичкото отгоре е и въоръжен. Мразя оръжието.
— Аз също — увери я Сайръс и размърда лекичко лявото си рамо. — Имам лоши спомени.
В шест и половина същата вечер Юджиния си наля чаша изстуден бял совиньон и застана на прозореца в хола. Живееше в апартамент на средните етажи на небостъргач в сърцето на града. Беше се охарчила допълнително, колкото да има изглед към залива Елиот, но смяташе, че си е струвало. Ширналата се докъдето поглед стига вода й действаше като мехлем на душата.
Последните четири месеца бе правила основен ремонт, който най-сетне беше приключил. Бе поръчала на архитекта да съборят всички стени без тези в банята и спалнята. Всичко бе боядисано в бяло — чудесен фон за колекцията й от произведения на изкуството от стъкло, създадени от съвременни художници от Западното крайбрежие, която тя непрекъснато попълваше. Стъклените фигурки направо грееха върху поставките, подредени из цялото помещение и осветени от старателно подбрана светлина.
От антрето в хола с бял килим се влизаше през арка. Помещението бе обзаведено е ниско бяло канапе, фотьойли, тапицирани с бяла кожа, и няколко масички със стъклени плотове.
Ако не се броят стъклените фигурки, обагрени в какви ни не ярки оттенъци, единственото цветно петно беше около камината, която работеше на газ. Юджиния се взря в рисуваните на ръка кехлибарено зелени плочки. Нели Грант ги беше направила специално за нея.
Бе видяла Нели за последен път именно тук, в тази стая. Ремонтът вече вървеше към края си. В стената при камината още зееше дупка, по пода бяха струпани тухли; когато на външната врата най-неочаквано се появи Нели. Беше на сутринта, след като Адам Давънтри бе паднал и бе починал.
Вместо да чака частния ферибот, прекарващ пътниците от острова до материка, Нели беше дошла с моторницата на Давънтри, после бе взела кола под наем и след час и половина бе пристигнала в Сиатъл.
По нищо не личеше да е сломена от мъка.
«Беше права, Юджиния. Той се оказа голям негодник. Трябваше да те послушам. Изобщо не ми е мъчно, че е умрял. Днес следобед трябва да се върна на острова, за да си прибера нещата, но след това никога повече няма да стъпвам там».
Юджиния погледна платното над камината, която майсторите бяха иззидали току-що. Беше на Нели — първото от поредица, озаглавена «Стъкло», както й бе обяснила нейната приятелка. Върху картината бе изобразена френска ваза от края на XIX век, собственост на Давънтри. Нели бе предала наситените трепкащи багри, светлината, пречупваща се по изумителен начин през стъклото.
«Давънтри каза, че понеже нямал деца, искал да нарисувам портретите на любимите му стъклени предмети. Бях готова с четири картини, когато той умря. Сега вече е мъртъв и картините са си мои. Подарявам ти тази, Юджиния. За новата къща. Цена нямаш, винаги си ме насърчавала да рисувам».
Нели изгаряше от нетърпение час по-скоро да се утвърди като художничка. Юджиния подозираше, че това е една от причините приятелката й да се хване в мрежите на обаятелния Давънтри. Той я бе убедил, че ще я запознае, с когото трябва и ще й издейства да вземат нейни платна в най-престижните галерии.
Обута с пантофи, Юджиния отиде по белия килим при една от поставките. Взря се в приличните на въртоп зелени дълбини на причудлива стъклена скулптура, дело на млад художник от Анакортис.
Мислите й се проясняваха винаги когато гледаше играта на светлината върху прелестното стъкло.
След миг младата жена се пресегна към телефонния апарат върху масичката до канапето. Отвори тефтера и намери домашния телефон на една своя приятелка, която работеше в «Милс и Милс», фирмата, наета да охранява музея «Лийбрук».