— Днес Ронда сподели с мен, че според нея Давънтри може би е бил убит изрече предпазливо Юджиния.
— Знам. Усъмни се, докато беше в болницата — поясни Джейкъб и разтърка чело. — Това беше единственото, което й хрумна като обяснение защо някой се е опитал да я убие.
— Ако наистина има такъв човек — уточни свъсен Сайръс.
Художникът въздъхна.
— Разбирам за какво намеквате. Не е изключено някой да е бутнал Давънтри по стълбите. Но е възможно и той просто да се е препънал и да е паднал. Сигурен съм, че онази вечер се бе натъпкал със скъпата си дрога. Ако се вярва на Ронда, под въздействието на наркотиците този кретен се е чувствал всесилен. Господар на целия свят. Ами ако е застанал в горния край на стълбата и е решил, че може да лети?
— Понеже стана дума за наркотици, и гостите ли се дрогираха? — поинтересува се детективът, после се облегна на стола и изпружи крака.
— А, не! — отговори Джейкъб и лицето му се сгърчи в гримаса. — Алкохолът се лееше като река, но толкоз. Не твърдя, че някой от тукашните е щял да откаже, ако му бяха предложили от тия засукани фармацевтични чудесии. Но на Давънтри му се свидеше да раздава от скъпата си дрога. Не черпеше с нея дори членовете на Клуба. Всички се задоволяваха с петдесетгодишно уиски и с френско шампанско:
Рик също се намеси за пръв път.
— Давънтри страдаше ли от мания за преследване заради наркотиците?
Дочул гласа му, Джейкъб се извърна рязко и изгледа омаяно момчето.
— Едва ли. Смяташе, че за него не важат никакви правила. Мислеше си, че понеже има пари, може да се измъкне от всяка каша. Ронда ми каза, че използвал свои си наркотици, защото това било още един начин да се почувства велик. И неповторим. Падаше си по неща, които не притежава никой друг.
— Всичко съвпада — размърда се Сайръс.
Юджиния го погледна, осъзнала, че той отново си мисли за чашата на Хадес.
— Отговорих на всичките ви въпроси — смръщи се Джейкъб — И какво за Ронда?
— В какъв смисъл «какво»? — не го разбра Сайръс.
— Не знам дали някой иска да я очисти, знам обаче, че тя е уплашена до смърт. Смята, че е в опасност.
— Казах й да ми се обади, ако реши, че й трябва охрана — вметна Юджиния.
Сайръс вдигна вежди.
— Но защо ще се обажда точно на теб?
Юджиния се прокашля тактично.
— Обещах да уредя твоята фирма да й помогне, ако реши, че се нуждае от закрила.
— Виж ти! — прошепна Сайръс. — Много мило, че ми уреждаш работа.
Джейкъб завъртя глава: първо погледна Юджиния, сетне и детектива.
— С какво, интересно, можете да й помогнете?
— Аз съм собственик на детективска фирма «Колфакс»: Осигуряваме и охрана — поясни Сайръс и погледна ядосано Юджиния. — Опитвах се да не се разчува на острова.
— Това сигурно ли е? — усъмни се художникът.
— Разбира се, че е сигурно — отсече младата жена и се свъси на Сайръс. — Дай му от визитните си картички.
— Сайръс ми е чичо — обади се и Рик. — Гарантирам за него. Покажи му разрешителното си на частен детектив, чичо!
Без да проронва и дума, Джейкъб се вторачи изчаквателно в Сайръс.
— Хайде, от мен да мине! — рече той, после бръкна в джоба си и извади охлузен кожен портфейл.
Отвори го и показа официален документ, след това извади от страничната преграда визитна картичка и я подаде на художника. Той я взе с едрата си ръка.
— Това означава ли, че ще помогнете, на Ронда?
— Може би — процеди през стиснати зъби детективът. — Ако тя наистина се нуждае от помощ.
В очите на мъжа се мярна слаба надежда.
— Ще се опитам да я убедя, че може да ви се довери.
— Не се престаравайте. В момента съм доста зает — каза Сайръс и се изправи, после погледна Юджиния. — Според мен тази вечер свършихме тук предостатъчно работа. Успяхте да опропастите прикритието ми и да ми намерите клиентка, на която вероятно не й е по джоба да ми плати хонорара. Хайде да си тръгваме, докато не сте ми направили още някоя мечешка услуга.
— Добре — съгласи се Юджиния и също стана. — Само още нещо, Джейкъб.
— Какво? — погледна я той тревожно.
— През есента музеят «Лийбрук» организира годишно изложение на творби на художници от северозапада.
— Знам. Казва се «Острието». Миналата година отскочих до Сиатъл да разгледам изложбата. Беше невероятна.
— Тази година бих искала да включа и нещо ваше.
— Мое ли? — примига няколко пъти Джейкъб. — В «Лийбрук»?
Младата жена погледна невероятно прелестната скулптурка върху полицата над камината.
— Бих искала да имам ваша творба и в личната си колекция, с която да заменя фигурката върху предната седалка в колата.