Но вече не се притеснявам за заплащането. Парите изчезват бързо, така живеят повечето хора тук. Печеля толкова много, че направо не е за вярване. Затова ще върна дълговете си по-нататък. Мога да събера парите за три месеца. Просто трябва да се стегна.
Искам да си купя хиляди неща - дрехи, обувки, чанти и бижута. Момичетата, които носят евтини рокли, са аутсайдери в „Джейнс". Повечето са на дъното на списъка. Добрите компаньонки се познават по дизайнерските облекла, а аз определено съм една от тях. И така ще бъде.
Най-хубавите дрехи са безплатните, но аз обожавам да харча собствените си пари. Чувството е невероятно. Няма по-хубав момент от този, в който получаваме заплата. Тогава се прибирам вкъщи с цяла пачка банкноти.
Надявам се, че нещата ще потръгнат с Така. Съпругата му е била англичанка, така че разбирам защо ме харесва. Вероятно приличам на нея или говоря по подобен начин. Би било чудесно, ако наистина му напомнях за жена му (съзнавам, че думите ми звучат ужасно).
Майкъл отдавна ме притиска да подпиша специален договор. Ако успея да задържа Така, може би ще престане да ме тормози. Другите момичета тук са истински лешояди. Буквално са впили нокти в клиентите ми от „Синатра" Заради тях загубих няколко и Майкъл постоянно ме критикува. Но ако Така се съгласи да идва с мен в клуба всяка седмица (силно се надявам, че ще го направи), Майкъл ще ме остави на мира.
Анабел
XXX
Стеф затвори дневника. Очите я боляха. Съществуваха редица доказателства, че Анабел бе работила в „Джейнс“, въпреки че никой не я помнеше. Беше Странно, че нито клиентите, нито останалите компаньонки бяха чували за нея. Всичко е наред, повтаряше гласът на разума й. В някой момент ще се срещнете. Важното сега е да продължиш да изкарваш пари.
Главата й бе натежала, а сетивата й бяха притъпени от алкохола. Стеф реши, че е време да си ляга.
Пиянските вечери прераснаха в седмици и преди да се усети, Стеф бе прекарала един месец в „Каламити Джейнс“. Наближаваше Коледа. Целият клуб беше декориран с шапки и ботуши на Дядо Коледа, купени на едро от Китай. Снежни преспи, направени от евтин памук, украсяваха вратите и висяха от таваните на дълги ивици рибарска мрежа.
Стеф бе потънала в рутинното ежедневие - работеше до два през нощта, опитваше се да припечели бонуси от напитки до пет сутринта, спеше до късния следобед, хапваше нещо набързо, гримираше се и отново отиваше в клуба.
Когато дойде денят за плащане, тя се изненада, че вместо празен плик получава солидна сума - своя дял от бутилките шампанско и храната, поръчани от Ямамото. Новините бяха положителни. Стеф бе платила дълга си и сега всичко, което изкарваше, оставаше за нея. Освен това работеше в един от най-добрите клубове в „Ропонги“.
Когато една неделна сутрин тя реши да посети госпожа Кимоно и да й разкаже за напредъка си, бяха минали много седмици от последната им среща.
Отначало Стеф не забеляза, че превозното средство, паркирано пред магазина на госпожа Кимоно, всъщност е линейка. Но когато приближи, зърна големия бял микробус, в който се виждаха кислородни маски и оранжеви одеяла. Пред витрината, отрупана с копринени платове, се бе събрала цяла тълпа. В средата й се открои носилка, на която лежеше сивокоса жена. Върху лицето й бе поставена кислородна маска, а раменете й бяха покрити с бяла коприна. Стеф разпозна госпожа Кимоно.
- Хей! - извика тя и изтича до носилката. - Извинете, аз съм нейна приятелка. Госпожа Сато, добре ли сте?
Въпросът й звучеше глупаво, но госпожа Кимоно за пръв път не й направи забележка. Старицата махна маската от лицето си и перна лекаря, който се опита да я върне на мястото й. После заяви:
- Не очаквах да те видя отново. - Гласът й беше пресипнал. - Мислех, че работиш усилено, за да изкараш пари.
- Какво се е случило? Да не сте паднали?
- Не. Защо дойде тук?
Стеф й подаде кекса с тофу, който държеше. Беше увит в бяла хартия. Госпожа Кимоно се пресегна към него и докосна опаковката.
- Донесох ви кекс - каза Стеф. - Исках да се отблагодаря за съветите ви.
- Оттогава мина много време. Мислех, че си ме забравила.
Носилката стигна до линейката. Стеф поклати глава.
- Смятах да го направя преди седмици, но някак си...
- Била си заета с други неща - довърши госпожа Кимоно.
- Но не съм ви забравила - добави Стеф. - Обещах, че ще ви разкажа какво е станало с мен. Затова дойдох днес. Знам, че мина много време.