Ръцете на Стеф изтръпнаха. Вече не чувстваше купчината в дланта си. Джулия не бе споменала за размера на бонуса. Четири милиона йени. Това правеше около двайсет хиляди английски лири.
Тя усети студения документ в деколтето си.
Може би просто ще оставя паспорта си и ще се прибера. Ще се появя отново утре и ще изчакам договорът ми да изтече. Така ще получа бонуса. За два месеца ще спестя такава сума, за каквато иначе бих работила цяла година. Ще успея да се върна в Англия по-рано, а там ще започна нов живот.
Стеф си помисли за студеното държание на Джулия и нездравата й външност. В главата й отекнаха едни от последните думи на госпожа Кимоно: „И ти ми се струваш болнава. Работиш много, нали?“
После си спомни за Анабел и погледна снимката в паспорта. Приятелката й се беше променила от училище. Скулите й бяха станали по-изсечени, а косата й бе изгубила блясъка си, но тя все още излъчваше онази грациозност, която Стеф познаваше отпреди.
Изведнъж долови странен звук. Ейнджъл бе започнала да къса документите. Кокалестият й гръб изпъкваше под тясната ластична рокля. Стеф се втренчи в снимката и се обърна към Ейнджъл.
Работят усилено... Тук съм различен човек... Четири милиона йени...
Тя наблюдаваше как Ейнджъл хвърля листовете на пода.
- Анабел?
Стеф вдигна паспорта във въздуха. Настъпи мълчание. Ейнджъл замръзна на място. После извърна глава и прехапа хлътналите си бузи.
- Това си ти, нали? - попита Стеф и пристъпи напред. -Ти си Анабел.
Тя забеляза общите черти между старата си приятелка и момичето пред нея - месестия нос, яркосините очи и горната устна, която беше малко по-плътна в левия край. Като се добавеха изтънялата като слама коса, захабената кожа и състарената външност, се получаваше съвсем същият човек.
Ейнджъл се втренчи в нея.
- Вече не използвам това име.
- Но ти си Анабел, нали? - повтори Стеф.
Ейнджъл премигна и за пръв път погледна Стеф право в очите.
- Стеф? Откога работиш тук?
- От няколко месеца - отговори Стеф.
- Помолих Джулия да не... Не исках да ме виждаш по този начин. - Анабел се обърна към рафтовете. - Обеща ми, че ще се погрижи да не научаваш. Каза, че ще ти попречи да си намериш работа в клуба. Просто се нуждая от няколко месеца, за да се съвзема.
- Никога няма да се съвземеш в „Ропонги“ - заяви Стеф. -Трябва да се махнеш от тук. Ела с мен. Открих паспорта ти.
Стеф й го подаде. Анабел поклати глава. Очите й се отвориха и затвориха.
- Не мога да си тръгна сега.
- Защо не?
- Парите са много добри. Ще остана още няколко месеца.
- Никога не става дума само за няколко месеца. - Стеф си помисли за спокойното, изстинало тяло на госпожа Кимоно. - Не и тук. Ела с мен.
- Не... Ти прави каквото искаш. - Анабел не спираше да рови из документите. - Не мога да напусна.
- Толкова си различна - отбеляза Стеф.
- Момичетата тук се променят - каза Анабел. - Порастват.
- Така ли го наричаш?
Анабел не отговори.
- Моля те, ела с мен.
- Престани да ме убеждаваш - сряза я Анабел. - Просто.. . продължи със собствения си живот, а аз ще се погрижа за моя.
Стеф се поколеба за миг. Анабел не искаше да бъде спасена. Не и в момента. Усилията й бяха напразни. Тя погледна за последно момичето, което някога бе познавала. После взе кутията от бюрото и се насочи с бързи крачки към асансьора.
Когато излезе на улицата отвън, зърна пурпурното небе, обгърнало кулата „Ропонги“. Слънцето изгряваше. Стеф обърна гръб на студените, мъртви светлини на „Каламити Джейнс“ и тръгна надолу по хълма.
68.
- Извинете? Госпожице?
Ярката слънчева светлина изгаряше клепачите й. Крайниците й бяха сковани от седенето на бетонните стълби. Тя трепереше във вечерната си рокля, а студът проникваше чак в костите й.
- Не може да спите тук.
До нея стоеше млад полицай. Някаква жена в униформа отключваше вратите на полицейския участък.
- Трябваше да ви изчакам - заяви Стеф. - Бих искала да подам оплакване.
- Влезте.
Стаята за разпити беше топла. След като се подкрепи с чаша чай и порция ориз с риба от бюфета, Стеф спря да трепери и продиктува личните си данни на младия полицай.
- Нали разбирате - каза той, - че вече разполагаме с информация за вас? Ако... работите тук, имаме право да проучим къде живеете и как изкарвате прехраната си...
- Не работя тук - прекъсна го Стеф . Вече не.
- Ясно.
Полицаят кимна.
- Но искам да подам оплакване срещу един клуб с компаньонки. - Тя му връчи червената кутия. - Виждате ли бележката вътре? Пратката е адресирана до мениджъра на „Каламити Джейнс“. Съдържа „Рохипнол“. Открих я в офиса на клуба. Използват наркотика, за да дрогират момичетата.