- Шегувате се. - Стеф остави пръчиците върху урната. -Дъщеря й... е Мама сан от „Синатра“? Наистина ли?
- Хай. Да.
Стеф усети как я напушва смях. Навярно госпожа Кимоно също бе искала да се засмее всеки път когато бе чувала историите й за „Синатра“. Споменаването на клуба вероятно я бе наранило и зарадвало едновременно. Ръката на Стеф запулсира при мисълта, че тя бе споделила с госпожа Сато за клиента, когото бе откраднала от Мама сан.
- Не, грешите - заяви тя. - Нямам нужда от предварителна уговорка. Ще се срещна с нея тази вечер. И бездруго трябва да поговорим.
Той държеше шапката си и мълчеше. Стеф продължи да отбира костите, докато върху подноса остана единствено сивкавият фин прах. След като свърши, мъжът й подаде урната.
- Ще ги занеса на Мама - обясни тя.
- Направете онова, което ви подсказва сърцето.
Навън бе започнало да вали сняг. Съвсем скоро градът стана бял и тротоарите се покриха с тънък слой сивкав лед.
Стеф притисна урната до гърдите си. После бръкна в джоба си и извади скъсания плик, на който госпожа Кимоно бе отбелязала нещо преди няколко дни. Въпреки разкривените букви почеркът й изглеждаше стегнат и енергичен.
Тя искаше да си потърся работа като актриса, спомни си Стеф. Така и ще направя. Но първо ще посетя Мама сан.
Огромен букет от червени рози украсяваше рецепцията на „Синатра“. Стеф се заигра с цветчетата, докато Хиро съобщаваше на Мама за появата й. Минутите се точеха изключително бавно. Чакането беше болезнено. Изведнъж завесата се отдръпна.
- Какво те води насам?
Мама беше с червена кадифена рокля с изрязано деколте и тежки рубинени обици. Около шията й висеше златно колие, отрупано с изумруди. Облеклото й беше достойно за нощта на „Оскарите“, а тя изглеждаше толкова достолепно в него, сякаш се подготвяше да приеме престижната награда. Рецепцията на „Синатра“ беше нейният подиум.
Мама кимна към раницата на Стеф.
- Това не е хостел. Не може да пренощуваш тук. - Очите й се приковаха в урната. - Да не си купила сувенир за семейството си? Доста лош избор. В Япония съхраняваме праха на мъртвите в подобни вази.
Стеф притисна урната до гърдите си.
- Трябва да поговоря с вас.
- Така ли? - Мама наклони глава.
- Дойдох да ви кажа, че съжалявам.
Мама сви рамене.
- Нали върна дълга си? Вече нямаме вземане-даване.
- Знам. Но исках да ви благодаря, че ми дадохте шанс -добави Стеф. - А и... Ямамото сан... Аз напуснах „Джейнс“. Помолих го да се върне тук.
Изражението на Мама оставаше каменно, но Стеф забеляза лека усмивка.
- Той отдавна е клиент на клуба ни. Ще го посрещнем с отворени обятия.
- Съжалявам, че го откраднах.
- Всичко е бизнес. - Мама махна с ръка.
- Знам - заяви Стеф. - Но не биваше да постъпвам така. Просто... исках да спечеля повече пари. Да изплатя по-бързо дълга си и...
- И да видиш как е във висшата лига. - Мама кимна. -Разбирам. Това е най-добрият клуб.
- Както и да е - продължи Стеф. - Има и нещо друго. -Тя остави урната върху плота на рецепцията. - Познавах майка ви. Госпожа Сато.
Мама сан се втренчи в урната.
- Бяхме приятелки - обясни Стеф. - Днес отидох в крематориума. Предположих, че ще искате да получите праха й.
- Приятелки ли? - Мама не откъсваше очи от синьо-белия порцелан. - С майка ми не бяхме близки. Тя ме изостави заради своя данна. Беше гейша. Завърши обучението си доста късно и трябваше да се бори със зъби и нокти, за да успее в занаята. Когато си намери данна, изведнъж реши, че ще опетня името й.
- Госпожа Сато държеше да бъде погребана в семейната ви гробница.
- Вече се обадих в болницата - изтъкна Мама. - Няма да дам съгласието си. Майка ми ме изостави. Сега ще направя същото с нея.
- Но тя го поиска, преди да умре.
Мама сви рамене.
- Хората постоянно искат разни неща. Аз искам лоялни компаньонки, но невинаги ги получавам.
- Моля ви...
- Не! - Тя изрече последното толкова силно, че Стеф подскочи. - Вземи я. - Мама побутна урната към нея.
- Но за какво ми е? - попита Стеф. - Прахът принадлежи на семейството й. Вие сте нейното семейство.
- Вакаранай, вакаранай. Не знам и не ме интересува. Сега урната е твоя. - Мама извърна глава и докосна окото си. После прошепна, свела очи към пода: - Занеси я в Киото. Майка ми беше щастлива там.
- Ще го направя - обеща Стеф,
- Добре, добре. - Мама се изкашля в дланта си, без да поглежда към Стеф. - Значи в момента не работиш, така ли?
- Не и тук - отвърна Стеф. - Ще си потърся работа у дома. Време е да се изправя лице в лице с реалността. С отказите, срама...