- Търся една приятелка, която работи тук - поясни Стеф. - Казва се Джулия.
Откъм асансьора долетя мелодичен звън.
- Моля ви! - забързано добави Стеф, преценила, че портиерът всеки момент ще се появи. - Много е важно!
- Джулия, значи - промърмори блондинката и затвори джиесема си. - Англичанката Джулия? А ти си нейна приятелка?
Стеф кимна с глава.
- Наистина трябва поговоря с...
- Изчакай малко. Ще й кажа, че е дошла приятелка, която иска да поговори с нея. Как ти беше името?
- Стеф.
- Откога я познаваш?
- О, от години. Учили сме заедно в колежа, работили сме заедно. Познаваме се много отдавна.
- Сега се връщам.
Жената изчезна зад червената завеса.
- Тя ли е шефката? - попита Стеф.
- Тя е Рики - изсумтя призракът зад гишето. - Мама сан.
- О, така ли?
Рики се появи отново, следвана от болнаво на вид момиче, което се препъваше след нея като ученичка, която водят при директора.
- Ето я.
Стеф премигна. Момичето не приличаше на Джулия. Изглеждаше уморено и съсипано, под кафявите му някога блестящи очи се виждаха сивозелени торбички. Лицето му беше силно гримирано като на циркаджийка. Такова лице не се гледа отблизо. Дебелите пластове грим приличаха на бяла глина, изрисувана с червен флумастер.
- Джулия?
Жената приличаше на нарисуван, но някак недовършен портрет. Сякаш ярките цветове бяха положени върху мръсно платно. Или пък бяха нанесени с мръсна четка. Под дебелия слой боя прозираше сива кожа, брадичката беше груба и неравна. Изобщо не приличаше на онази Джулия, която познаваше Стеф. На пръв поглед изглеждаше все още хубавичка, но само за човек, който не я беше виждал преди. За Стеф обаче беше ясно, че нещо не е наред. Отново си спомни за дневника и „страшните истории“, споменати в него.
- Коя си ти?
Джулия стоеше напълно неподвижно и я гледаше с отсъстващ поглед. Стеф се чувстваше като избеляла графика, нарисувана с тъп молив. Грозна и безцветна. Усещаше лицето си голо, а косата й - вече мръсна след дългия полет, тромаво се вееше под струята на климатика.
- Това съм аз, Джулия - направи опит да се усмихне тя.
В крайна сметка всичко изглеждаше като шега - една от най-старите й приятелки се правеше, че не я познава. Много смешно. Но от изражението на Джулия личеше, че изобщо не се шегува.
- По-добре да се връщам на работа - промълви тя, обърна се и бутна стъклената врата.
Слабата й фигура изчезна във вътрешността на бара, придвижвайки се по странен начин. Сякаш беше с ролери.
- Почакай! - извика Стеф и протегна ръка, но пръстите й докоснаха само пурпурната завеса.
- Очевидно тук има доста момичета с името Джулия -отбеляза Рики, мушна се между Стеф и стъклената врата и вдигна ръката си с яркочервен маникюр, за да я спре.
Миг по-късно върху рамото й се стовари друга ръка, значително по-тежка. Тя се обърна. Зад гърба й стоеше портиерът с напомпаните мускули и изкуствен тен.
- Съжалявам, Рики - изръмжа той. - Опитах се да я спра.
- Тя и без това си тръгва - отвърна Рики и с усмивка я побутна към асансьора. - Желая ти успех, дано си намериш работа.
Стеф усети как пръстите на портиера се стягат, после вратите на асансьора се затвориха. В последния момент до слуха й долетя заглъхващият глас на Рики:
- Тази не ми приличаше на приятелка на Джулия.
Озовала се на улицата, Стеф си пое дълбоко дъх няколко пъти, а след това се опита да осмисли нещата. Фактът, че й отказаха работа в клуба на Джулия, беше наистина тревожен, но в момента беше много по-загрижена за приятелките си. Най-вече за Джулия. Изглеждаше адски стара. И страшно уморена. Явно Флин беше прав в твърдението си, че на момичетата тук им се случват лоши неща. Но какво се беше случило с Джулия?
Някакъв тип се отби в близкия вход и започна да уринира. Обзе я отчаяние. Нямаше пари и беше без работа. Ако през следващите няколко дни не успееше да изкара нещо, със сигурност щеше да има проблеми. Но в момента имаше по-важни неща, които я тревожеха.
Погледна часовника си. Десет вечерта. Стеф знаеше, че Джулия приключва работа в два след полунощ - достатъчно често й се беше оплаквала по електронната поща.
Трябва да открия клуба на Анабел. Как му беше името? А, да, „ Синатра “. Може би тя си е на работа и в момента, жива и здрава. А после ще се върна тук да изчакам Джулия.
Тръгна напред с наведена глава. Самочувствието и енергията й приличаха на смачканите фасове по асфалта. Стомахът й отдавна беше празен и искаше храна. Но доколкото й беше известно, и в Япония, както навсякъде по света, действаше добрата стара система „стока-пари“, а това означаваше, че тази вечер нямаше да яде, освен ако не започнеше да рови в кофите за боклук. Което поне засега беше изключено. Все още имаше някакво достойнство.