Тя се озова на тясната шумна уличка. Слънцето беше бледожълто, скрито зад разкъсани облачета, но въпреки това прекалено ярко за разширените й от мрака зеници.
Вече е следобед. Тя погледна часовника си. Спала съм дълго, но въпреки това се чувствам уморена.
Пое бавно напред, оглеждайки фасадите за табели, от които да личи, че се дават жилища под наем за гайджин. На дневна светлина Токио изглеждаше тих и спокоен. Във въздуха се носеше аромат на варен ориз и прясна риба, по тротоарите бяха изнесени сандъчета с цветя, а добре облечени хора купуваха кутии с бенто от уличните сергии и пиеха напитки във високи пластмасови чаши. Всичко изглеждаше цивилизовано.
Стеф реши да изследва задните улички със стар паваж. Не след дълго се озова в някакъв парк с кръгли палатки, пред които бяха подредени износени обувки. Продължи напред. Пред очите й ту се появяваше, ту изчезваше оранжево-бялата „Ропонги“ - токийският еквивалент на Айфеловата кула.
Оказа се обаче, че изтощението от продължителния глад е по-силно, отколкото беше допускала. След изкачването на една дълга и стръмна уличка пред очите й изведнъж притъмня, а краката й омекнаха. Отпусна се на земята и опря гръб в някаква счупена бариера, която заместваше бордюра. После премигна няколко пъти, за да прогони оранжево-сивите кръгове пред очите си.
Насреща блестяха стъклените витрини на някакъв магазин за платове, пълни с изящни сиви, кремави и сини коприни, украсени с фина бродерия. Това едва ли е къща за гайджин, съобрази тя, но въпреки това нещо привлече вниманието й.
Над отворената врата имаше дървена табела, изписана с черни йероглифи. Под нея стоеше възрастна жена, облечена в елегантна зелена дреха от коприна, покрита с кленови листа в бледоръждив цвят. Ръкавите и якичката бяха от тъмносива коприна. Кимоно. Елегантно, с безупречна кройка. Сивата коса на жената беше ситно накъдрена и дори не помръдваше от ветреца. Тялото й беше стегнато - твърдо и силно като дърво.
- Охаййо... Гозаймасу...
Стеф се засмя на недодялания си акцент. Непознатите японски думи й се сториха не по-малко твърди от жената насреща.
- Случайно да знаете някоя къща за гайджин наблизо?
Жената се намръщи, обърна се и влезе в магазина, без да показва никакви емоции. Стеф сви рамене. И без това беше време да се връща. Съквартирантката й би трябвало вече да е станала, а това щеше да й даде шанс да претърси цялата стая за дневника.
Тряс!
Внезапно се озова отново на грапавия бетон, а главата й започна да пулсира от сблъсъка със счупената бариера. Пред очите й се появиха вече познатите оранжеви кръгове.
- Ох! - простена Стеф и докосна главата си, усещайки оформянето на солидна цицина. После всичко потъна в мрак.
Не беше сигурна колко време беше останала в несвяст, но когато дойде на себе си, пред очите й се появиха чифт глезени в бели чорапи, стъпили в странни дървени чехли. Миг по-късно усети как силни ръце я изправят на крака.
- Добре съм, нищо ми няма - промърмори тя въпреки болката, която прониза обсипаната й с белези ръка. Но този, който я държеше, не й обърна внимание. - Наистина съм добре, трябва да се прибирам.
Сивата настилка се раздвижи под нея. После се озова в просторна и светла стая с бамбукови рогозки по стените и многобройни претъпкани с платове лавици. Усети как я по-бутват към плоската възглавница на пода и покорно седна. След това ръцете я пуснаха.
Направи опит да се изправи, но се оказа, че не може. Стаята се люшна пред очите й, после бавно се върна на фокус. Беше светла и хубава, а въздухът миришеше на цветя и коприна. След няколко секунди забеляза жената със зеленото кимоно, която стоеше с гръб към нея.
- Благодаря ви - промълви Стеф. - Трябва да съм... Всъщност не знам. Благодаря, че ми помогнахте.
- Алкохол? - рязко попита жената и изведнъж й заприлича на строга учителка.
Стеф се втренчи в изправения й гръб.
- Мен ли питате?
- Тук няма други хора.
- Искате да разберете дали съм пияна? - попита Стеф и направи нов опит да се изправи на омекналите си крака. -Мисля, че е време да си вървя...
Осъзнала, че за момента е безсмислено да стои права, тя се опита да кръстоса крака, но бързо установи, че няма сили. Спомни си колко беше гъвкава преди инцидента и колко лесно заемаше позата с кръстосани крака.
- Не прекъсвай хората, това е грубо. - Раменете на дамата потръпнаха под коприната. - Момичетата не бива да пият.
- Не ви прекъснах - отвърна Стеф и докосна с длан челото си. - Просто изяснявах нещата. Освен това изобщо не съм пила. Просто цял ден не съм яла нищо. Но вече съм добре... Само ще си поема дъх и тръгвам. Трябва да открия една своя приятелка.