- Хайде, Стеф чан - махна й Хиро, придържайки вратичката отворена. - Влизай тук, защото имаме полицейска проверка. - Избърса потта от челото си и притеснено добави: - По-бързо, моля те! - Под мишницата си стискаше някакви папки.
Стеф колебливо погледна към черната дупка.
- Не може ли да остана тук?
Беше сигурна, че ако разполага с достатъчно време, ще успее да убеди Ямамото да й даде телефона на Анабел.
- Ако останеш тук, полицията ще те арестува за нелегална работа и ще бъдеш депортирана!
Това беше вярно.
- Всички момичета ли ще се скрият там?
- Разбира се. Защо питаш?
- Ами за да има с кого да си говоря... Да се опознаем. Всъщност това няма значение.
Пое надолу с протегнати ръце. В главата й се появи ново предположение: Анабел се е преместила в друг клуб, където е била заловена и депортирана от полицията. Това даваше отговор на въпроса със зарязаните дрехи и обясняваше мълчанието й в интернет. Имала е други неща на главата си.
Е, добре. Депортирането със сигурност не е приятно, но беше обяснение. Едно логично обяснение за изчезването на Анабел.
На светлината отгоре се виждаше метален под, обсипан със ситни точици, наподобяващи оризови зърна. Тя сграбчи студения железен парапет около спираловидните стълби, които чезнеха в мрака. Отдолу долиташе звучно потракване на токчета, което бързо заглъхваше.
Стеф беше последното момиче в странния тунел и Хиро побърза да затвори вратата след нея. Обгърна я непрогледен мрак. После в дъното на стълбите потрепна слаба жълтеникава светлина и тя тръгна към нея.
Металните стъпала свършиха няколко метра по-надолу и Стеф най-после стъпи на бетона. Грапавината му се усети през тънките подметки на ботушите й. Пет момичета се бяха облегнали на някаква двойна врата, най-вероятно на аварийния изход. Шестото стоеше малко встрани от тях със запалка в ръка. Беше онова, което седеше срещу нея на масата.
- Никога досега не сме били обект на полицейски хайки - подхвърли й тя. - Явно Мама е изгубила контактите си с якудза. Това ли е първият ти клуб?
- На изпитателен срок съм - кимна Стеф.
Питаше се кое от момичетата да попита за Анабел. Единствено това със запалката изглеждаше дружелюбно настроено към нея. Останалите я гледаха така, сякаш им беше взела хляба. Което вероятно щеше да бъде вярно, особено ако започнеше да печели клиенти.
- Аз съм Дженифър - протегна й пухкава ръка момичето със запалката.
Стеф я стисна, обръщайки внимание на тънката като косъм златна верижка, която помръдна на китката й. Акцентът на Дженифър беше американски. Имаше широко и красиво лице, оградено от дълги златисти къдрици.
- Здравей, аз съм Стеф.
- Стефани. Какво хубаво име. Не се тревожи, тук сме на сигурно място.
- Не става въпрос за мен, а за една моя приятелка, която е работила тук, но може би са я депортирали. Казва се Анабел.
- Това име ми е познато - замислено рече Дженифър, извърна се към останалите компаньонки и подвикна: - Момичета, Анабел?
От аварийната врата се отлепи фигурата на чернокосата с татуировката, която вече беше говорила със Стеф.
- Защо тя иска да знае?
- Тя си има име! - хладно отвърна Стеф. - А за твоя информация ще добавя, че Анабел ми е приятелка. Имахме уговорка да се срещнем тук, но когато пристигнах, нея я нямаше. Не е оставила нито адрес, нито телефон - не е типично за нея. Няма да се успокоя, докато не я открия.
- Явно четеш твърде много вестникарски истории - поклати глава брюнетката. - Анабел е добре. Тук момичетата знаят как да се грижат за себе си.
- Познаваш ли я?
- Тя напусна отдавна. А ти по-скоро би трябвало да се тревожиш за себе си, защото Мама едва ли ще остави на работа човек, който не знае какво прави.
- Знаеш ли къде е отишла? В кой клуб работи, къде живее?
- Не поддържам връзки с крадли на клиенти! - хладно отвърна брюнетката.
- Внимавай какво говориш за приятелката ми!
- Чувствам се длъжна да ти кажа нещо, Стефани - тактично се намеси Дженифър и сложи ръка на рамото й. - Не бива да се разголваш пред клиентите, особено ако възнамеряваш да поддържаш по-дълги контакти с тях.
- Защо?
- Защото някак си прогонваш тайнството и това води до загуба на интерес.
- О, имаш предвид господин Ямамото. Но той знае телефона на Анабел и обеща да ми го каже, ако ме опознае по-добре. Дано не съм изгърмяла патроните си.