- Това не е добра идея - отсече той. - Най-добре е да ви закарам у дома.
30.
Стеф
Когато Стеф се появи пред кафе „Алмонд“, отпред се бяха струпали десетина европейски момичета, които оглеждаха подканящо минувачите. Самата тя бе изрисувала веждите си толкова ярко, че приличаха на татуировки. Бузите й бяха покрити с руж, на устните й имаше дебел слой червило. С всичко това, плюс яркосинята рокля на Мама, определено приличаше на 40-годишна мръсница. Липсваха й само тежкият аромат на „Шанел №5“ и марковата ръчна чанта, пълна със салфетки и ментови бонбони.
Дневникът на Анабел бе останал в квартирата, скрит на дъното на раницата й. Чаената церемония с госпожа Кимоно беше отнела почти целия следобед и това я бе принудило отново да бърза, за да се подготви за вечерта.
Стеф застана на ъгъла и зачака. Европейките наоколо постепенно намаляваха, приемайки поканите на възрастни мъже с костюми, които ги качваха в таксита или луксозни беемвета, управлявани от шофьори.
Стана седем.
На отсрещния тротоар американец с бръсната глава се разкрещя на някаква масажистка и хората се обърнаха да гледат. Момичето стоеше с наведена глава, увило около себе си полите на дълго палто, наподобяващо спален чувал. В крайна сметка американецът си тръгна и то отново вдигна глава.
- Масаж - подвикна с неуверен глас то на някакъв минувач, който не му обърна внимание.
На улицата се появи тъмносиньо беемве. До шофьора седеше японец с изправен гръб, който бавно огледа Стеф, но когато срещна погледа й, каза нещо на шофьора и колата увеличи скоростта си.
Тя продължи да чака. Два часа по-късно усети как потта навлажнява подмишниците на тясната рокля. Остана с неприятното чувство, че мъжът в колата беше Кен. Не всички обичат белезите. В случай че и Кен се окажеше сред тях, положението й ставаше доста тежко.
Някакво кльощаво момиче се облегна до нея, само на крачка от витрината на кафе „Алмонд“. Изглеждаше най-много на осемнайсет, но дърпаше от цигарата си като заклета пушачка.
- Това ли е единственото кафе „Алмонд“ в „Ропонги“? -попита я Стеф.
- Защо, чакаш ли някого?
- Ами нещо такова.
- В такъв случай отговорът ми е да - кимна момичето. Ангелското й лице беше обградено от дълга мека пясъчно-руса коса, но гласът й беше дрезгав като на жена, която редовно злоупотребява с хероин. - По-надолу има още едно, но никой не си определя среща пред него. Хей, Амир! -размаха ръце тя към някакъв мъж със сбръчкано лице, торбести дънки и тениска на „Армани“, който приличаше на арабин.
Мъжът се приближи и я разцелува по двете бузи. Стеф леко извърна глава, за да го разгледа по-добре. Лицето му й беше познато. Изведнъж се сети къде го беше виждала - беше доставчикът на дрога, когото срещна първата вечер пред „Каламити Джейнс“. Същият, когото Фредерико нарече гангстер.
Момичето разтърка палец и показалец. Амир кимна и пусна нещо в чантичката й. Беше нисък и набит, с гъста черна коса. Изглеждаше млад за човек, който живее и работи в „Ропонги“.
- По-късно ли ще платиш? - попита той.
- Утре - отвърна момичето.
- Нямаш проблем. Нали ти казах, че ако си го закъсала...
- Благодаря за офертата, скъпи - усмихна се момичето. -Не съм чак толкова закъсала. Все още. Ще се видим по-късно.
- Разбира се - кимна Амир и се извърна към Стеф. - Ти какво чакаш тук, бейби?
- Дохан. Ама май ми вързаха тенекия.
- Изненадан съм - огледа я от долу до горе мургавият мъж. - Нова ли си?
- Не съвсем. Дойдох при една приятелка...
Стеф млъкна и примигна няколко пъти, за да прикрие сълзите си. Чувстваше се адски унизена, изправена като във витрина.
- Тъжна ли си, скъпа? - наклони глава мъжът.
- Не, но... Този дохан беше важен за мен.
- Искаш ли да използваш телефона ми? - попита той, извади го от джоба си и щракна капачето. - Ето, обади се на твоя човек.
- Вече е късно да го търся. Имам само служебния му номер.
- Ясно. Трябва ли ти някой, който да те заведе до клуба ти?
- Не, трябва ми дохан.
- Какво ще кажеш за мен?
- Ти? - примигна Стеф. - Като дохан?
- Разбира се. В колко трябва да бъдеш там?
- Виж какво, този клуб е много скъп. В него работят компаньонки.
- Няма проблем. В колко трябва да бъдеш там?
- Ами сега.
- Тогава да вървим.
- Наистина ли?
Стеф адски се нуждаеше от някой, който да й каже дали е разумно да тръгне с този човек. Но май нямаше друг избор. Какво от това, че е гангстер? Доханът си е дохан.