- Не, благодаря.
- Както желаеш - сви рамене Амир и погледна ролекса си. - В такъв случай е по-добре да тръгвам. - Чашата пред него все още беше наполовина пълна. - Пак ще се видим. Стеф беше, нали?
- Да, ще се видим.
32.
Нощта се оказа дълга и трудна. В полунощ в клуба нахлуха няколко групи празнуващи мъже и Стеф удари няколко питиета с тях. Най-накрая, към един часа, се появи и господин Ямамото. Хиро изпрати Стеф да седне при него, въпреки че останалите момичета се нацупиха. На лицето й неволно изгря победоносна усмивка.
Този път действаше както трябва. Наливаше напитките бавно и внимателно, като контролираше всяко свое движение - точно както я бяха научили на чаената церемония. Пренебрегвайки студените погледи на колежките си, тя оставяше чашата точно в средата на подложката, а бутилката с уиски винаги беше с лице към клиента.
Ямамото сан изглеждаше доволен от старанието и прецизността, с които го обслужваше Стеф. В един момент дори обеща, че следващия път отново ще поиска тя да бъде на масата. Но за телефона на Анабел не отстъпи въпреки молбите на Стеф. Единственото, което отговаряше, беше „следващия път“ или „може би“.
След работа Частити и Кристияна демонстрираха още по-недвусмислено отношението си към нея. Тя дори няма собствени дрехи... Няма начин да стане добра компаньонка тук... Защо Мама изобщо я е наела? Кой харесва момичета с толкова много белези?
Стеф се преоблече и понечи да си вземе чантата от гардеробчето, но момичетата се струпаха пред нея с очевидната цел да й попречат. Тя не се поколеба да ги разблъска, но остана с много неприятно чувство от тяхната неприязън.
Не я зарадва дори фактът, че името й се появи на челно място в списъка с бонусите, а увереността й, че ще получи редовно място веднага след завръщането на Мама, нарасна значително.
Освободи се от работа в три сутринта и пое нагоре по тесните улички на „Ропонги“. Крачеше бавно и леко се олюляваше - като всяка жена, която порядъчно си е пийнала и цяла нощ е била на високи токчета. Мина покрай един суши ресторант, чиито витрини бяха украсени с ярки реклами. Мерна й се познато лице.
Джулия. Поколеба се за миг, опасявайки се от поредното ледено посрещане, после почука по стъклото. Джулия се обърна. В ръката си държеше пръчици за хранене и седеше с неестествено изправен гръб до някакъв дебел, надхвърлил четирийсет западняк без вежди. Изглеждаше крехка и дори кльощава.
Въпреки че не получи покана, Стеф решително блъсна стъклената врата. В хладилната витрина пред нея се виждаха няколко големи парчета прясна риба, леко изсъхнали по краищата. На съседния тезгях стоеше як японец с голям сатър в ръце, който методично режеше рибата пред себе си на големи сашими. Джулия и кавалерът й седяха на бара. Оказа се, че са единствените клиенти в ресторанта.
- В момента съм заета, Стеф - обяви приятелката й, без да отделя очи от чинийката пред себе си. Ръката на мъжа лежеше върху бедрото й.
- Няма да ти отнема и минута - отвърна Стеф. - Искам само да те попитам дали Анабел работи в твоя клуб.
Очите на Джулия бяха уморени и зачервени.
- Не знам - поклати глава тя. - „Джейнс“ е голямо заведение. Можеш месеци да работиш там, без да познаваш всичките компаньонки, които са повече от петдесет. Не че ти е работа да се интересуваш кой е там. Ако си намислила да се набуташ, просто забрави. Вече ти казах, че не си... -Стрелна с поглед кавалера си и добави: - Виж какво. Забрави, че можеш да си намериш работа в „Джейнс“, ясно?
- Изобщо не искам да си търся работа там - поклати глава Стеф. - И знаеш ли какво? Искам само да се срещна с една стара приятелка. Това е всичко.
Японецът със сатъра престана да реже рибата.
- Аз нямам намерение да разговарям с момичетата, които работят в „Джейнс“ - отсече Джулия. - Това и бездруго ни е забранено. Но както и да е... Извинявай, но в момента вечеряме.
След тези думи тя обърна гръб и заби пръчиците си в малка чинийка с ориз.
- Добре - скръсти ръце Стеф. - В такъв случай ще отскоча до „Холивуд“ да проверя дали Анабел не е там, а след това просто ще застана пред твоя клуб.
- Това показва колко си ориентирана - засмя се Джулия. - Не всички момичета трябва да ходят в „Холивуд“ всяка нощ. Можеш да висиш там с месеци и пак няма да видиш дори половината от тези, които работят в „Джейнс“. Освен това не всички приключваме работа по едно и също време. Всяко момиче си има своите контакти.
- Нима нямаш желание да се съберем трите? - подхвърли Стеф в отчаян опит да пробуди чувства в душата на някогашната си приятелка. - Толкова години не сме се виждали!