Минаха часове и мъжете поръчаха още шампанско. По някое време в заведението стана побой, след като един от клиентите се опита да пусне кубче лед в деколтето на някакво момиче. Тя го удари, той й отвърна и бодигардовете ги изгониха навън.
- Трябва да се прибирам - заяви Дженифър, след като четвъртата бутилка почти бе пресушена. - Сериозно, страшно съм пияна.
Тя посегна към чантата си, която падна на мръсния, залят с шампанско под. От нея се изсипаха гримове, монети и листчета хартия. Дженифър успя да спаси около половината от съдържанието и притисна чантата до гърдите си. После се облегна на рамото на Стеф и попита:
- Идваш ли?
Стеф, която държеше ръката на Тед, докато той сипваше шампанско в чашата й, поклати глава.
- Ще остана тук - прошепна. - Може би ще поръчат още една бутилка.
- Стеф, наистина мисля, че... - Дженифър се хвана за главата. - Боже! Вие ми се свят. Слушай, не мога да те оставя тук.
- Всичко е наред. Не се тревожи.
- Не, Стеф, мисля, че... - Тя се опря на стената на сепарето. - Добре, трябва спешно да си тръгна. Ще помоля Люк да се погрижи за теб.
Дженифър се гмурна в тълпата и изчезна.
Изведнъж светът на Стеф стана странен. Ужасно странен. Сякаш бе разделен на малки фрагменти. Тя се намираше пред тоалетните, но помещенията бяха променили формата си като в сън. Всяка врата водеше към различно място. После Стеф коленичи зад бара. Искаше да се скрие. Някой изрече името й и тя видя как мъжът с кафявото палто размахва чифт белезници пред очите й. Накрая се появи Люк. Рамото му беше топло и солидно. Той я носеше на ръце покрай розово-белия навес на кафене „Алмонд“.
36.
- Пийни малко вода.
Стеф се опита да отвори очи. Клепачите й бяха като залепнали и тя усети как кожата на лицето й се изпъва. Най-накрая все пак успя да ги открехне. Някой размахваше пред нея бутилка с японски надпис.
- Люк?
- Да, аз съм. Донесох ти вода.
Тя взе бутилката, отвъртя капачката и отпи една глътка. Студената течност се отрази добре на пресъхналата й уста, но не и на стомаха й, който веднага се разбунтува.
- Сигурно се чувстваш ужасно - каза Люк и седна до нея. - Снощи беше доста пияна.
- Къде съм?
Стеф се надигна и почувства как протърканата изкуствена дамаска на евтиното канапе залепва за краката й. Вечерната рокля се набра около бедрата й. Тя долови миризмата на изгорели газове и шума на оживено улично движение. Прозорецът зад гърба й издрънча. В ъгъла на стаята имаше компютър, пожълтял от никотина.
- Това е моят апартамент. Как съм стигнала до тук?
- Не, намираме се в моя апартамент - каза Люк и взе бутилката с вода от треперещите й ръце. - Ти припадна в бара. Някакъв мъж се опита да те вкара в едно такси. Докато беше в безсъзнание.
- Не, това е моят апартамент - настоя Стеф, премигна и отново взе водата. - Наистина.
После се изправи, но краката й се разтрепериха и тя седна обратно на канапето.
- Виждам стаята си. Къде ми е ключът? А чантата? - попита Стеф и заопипва пода.
- Не се тревожи, в мен са - успокои я Люк. - В стаята ми в края на коридора. Заклевам се, че си в моя дом, а не в твоя.
- Не, сигурна съм - продължи Стеф, забелязвайки мазните петна върху компютъра в ъгъла и магистралата през прозореца. Навън беше тъмно, но гледката й се стори позната. -Явно живеем в едно и също жилище. Мислех си, че сме само момичета...
- Странно - заяви Люк и коленичи до нея. - Кой номер е стаята ти?
- Десет.
- Знаеш ли, снощи се държа много глупаво.
- Не... Защо? Изкарах малко пари. Добре съм.
- Можеше сериозно да загазиш - каза Люк. - В бъдеще внимавай с кого сядаш да пиеш. Как е главата ти?
- Замаяна - призна Стеф. - Колко е часът?
- Минава шест. Скоро е време за работа.
- По дяволите. Сигурно се шегуваш.
Стеф скочи на крака, като се задържа за канапето.
- Ще те изпратя.
- Благодаря ти, че си ме довел вкъщи - каза Стеф, когато Люк спря пред един павилион за бързо хранене и си поръча парче пица.
- Искаш ли? - попита я той и извади няколко банкноти от хиляда йени.
- Не, няма нужда.
Стомахът на Стеф беше празен, но тя се срамуваше да приеме предложението на Люк, тъй като не знаеше дали ще може да му върне парите.
- Нали се чудеше какво е станало с Анабел? - попита Люк. - Трябва да ти разкажа нещо.
- Виждал ли си я в апартамента? - поинтересува се Стеф. - Тя е живяла в моята стая, преди да пристигна.
- До днес изобщо не знаех, че ти живееш там - отвърна Люк. - А работим заедно. В сградата има около трийсет души. Хората постоянно идват и си отиват. Сигурна ли си, че не искаш едно парче?