- В такъв случай няма да си единствената в „Ропонги“ -отбеляза госпожа Кимоно.
- Толкова ли е страшно, че искам да спечеля пари тук? -Стеф чакаше на върха на стълбите, сякаш се нуждаеше от покана, за да придружи госпожа Кимоно. - Нуждая се от тях, наистина. Животът ми у дома беше пълна каша. Време е да взема нещата в свои ръце. Досега не ми е провървяло особено. Първият ми клиент се оказа неплатежоспособен.
- Последвай ме.
Госпожа Кимоно й помаха, докато вървеше надолу, придържайки се за металния парапет. Копринената дреха се развя около тялото й.
- Къде? - попита Стеф и слезе на долното стъпало.
- Отивам в храма. Ела с мен, ако искаш.
- Ще ме научите ли на други японски ритуали? Както по време на чайната церемония?
-Да.
Госпожа Кимоно кимна. Гъстата й сива коса продължаваше да изглежда безупречно.
38.
- Това е Каминаримон, Портата на гръмотевиците -каза госпожа Кимоно и пристъпи с малки крачки към величествената червена пагода, която се издигаше към небето.
Древната дървена постройка заемаше огромно пространство в западналия крайречен квартал „Асакуса“ и придаваше още по-жалък вид на порутените офис сгради наоколо. Пагодата имаше размерите на църква, но изглеждаше по-сложна и по-красива със своите гравирани дървени орнаменти, боядисани в червено, бяло и златно. Конструкцията почиваше върху блестящи колони, между които висеше масивен червен фенер.
- Красив храм - отбеляза Стеф. - Къде се молите, кланяте, или както там го наричате?
- Не ме ли слушаш? - сряза я госпожа Кимоно. - Това е само портата. Трябва да минем през още една, за да стигнем до храма. „Сенсоджи“. - Тя изрече името така, сякаш бе останала без дъх. - Любимият ми храм. Най-старият в Токио.
- Невероятен е - заяви Стеф. - И се издига сред цялата тази... нали се сещате.
Госпожа Кимоно кимна.
- Знаеш ли нещо за японската религия и култура?
- Малко - отвърна Стеф.
- Това е будистки храм в чест на Гуан Ин, богинята на състраданието. Хората идват тук поради най-различни причини - за да се отблагодарят, да помолят за помощ или просто да се почувстват като едно цяло с останалите. Първо влизаме през Портата на гръмотевиците, а после продължаваме по „Накамисе Дори“.
Те минаха под огромния фенер и излязоха на улица, оградена с щандове за сувенири и храна.
- Тази улица е била построявана стотици пъти - добави госпожа Кимоно. - Виждала е световни войни и земетресения. Но все пак е оцеляла.
Някакъв японец и едно западно момиче стояха до сергия за оризови питки. Двамата наблюдаваха как младият продавач обръща питките върху огъня и ги потапя в саламура, преди да ги остави да изстинат. Мъжът изглеждаше на около петдесет години и бе облечен в костюм, а придружителката му носеше дънки и беше на не повече от двайсет. Явно се забавляваха добре, тъй като той се усмихваше на отчаяните й опити да каже нещо на японски.
- Какво очакват японските мъже от компаньонките? - попита Стеф. - Аз правя същото като другите момичета, но до момента никой не ме е поканил на дохан. Минаха седмици.
Тя забеляза един магазин за сладолед, на чиято витрина имаше над двайсет пластмасови фунийки, и затрепери. Част от сладоледите бяха в абсурдно ярки цветове - зелено, лилаво и тъмночервено, - а английският превод на вкусовете им звучеше също толкова екзотично: „зелен чай“, „соеви кълнове“ и „сладък картоф“.
- Никога не съм влизала в клуб с компаньонки - отвърна госпожа Кимоно, - но предполагам, че клиентите отиват там, за да се почувстват като мъже. Искат да усетят, че всяка жена в клуба ги желае и уважава. Искат да се отпуснат и някой да се погрижи за тях.
- Такава ли е ролята на гейшите? - поинтересува се Стеф. - Да накарат мъжете да се почувстват желани и обгрижвани?
Госпожа Кимоно замълча за миг и Стеф долови шумоленето на коприната, докато тя ходеше напред. Накрая старата жена отвърна:
- Да, може би караме мъжете да се чувстват така, сякаш ги желаем. И определено се грижим за тях и им помагаме да се отпуснат.
-Как?
- По най-различни начини. Вече видя чайната церемония. Освен това свирим на различни инструменти и танцуваме. Много често прибягваме до игри, свързани с пиене. Така мъжете се забавляват и „разхлабват вратовръзките си“, както се казва. Ние сме техни приятелки. Познаваме бизнеса им и дори им даваме съвети, ако ни помолят - макар и винаги да се преструваме, че те сами са стигнали до нужния отговор. Никога не изтъкваме колко сме умни. Клиентите трябва да забравят тежкото си ежедневие. Работят толкова усилено по цял ден, че ние правим всичко за тях, когато ни посетят. Дори измисляме теми на разговор.