Джордж я последва, но спря на вратата на стаята, изчервен от притеснение.
- Ще ви изчакам... ъъъ... Къде да ви изчакам?
- Не, не, ела.
Мама стоеше с гръб към него и ровеше из дрехите си в елегантния гардероб от полирано дърво. Вратите му бяха украсени с порцеланови панели, върху които се виждаха красиви силуети на листа и клони.
Гардеробът изглеждаше странно в иначе семплия апартамент на Мама - като някоя реликва от стари, по-заможни времена, - но определено отговаряше на изяществото на облеклата в него. Пищни корсажи от червено и синьо кадифе, ефирни вечерни тоалети с бухнали ръкави и безброй изискани черни рокли висяха редом със скъпи кожи, кашмирени шалове и ушити по поръчка вълнени палта. Под тях се издигаше огромна купчина обувки. Повечето бяха червени с високи токове.
- Справяме се добре, нали, Джордж сан? Сигурно си събрал почти цялата необходима информация.
- Може би, но... - Джордж влезе предпазливо в спалнята. - Чувствам, че... Книгата се нуждае от повече. Повече от вас самата. Не ме напуска усещането, че криете нещо. Някаква тайна. Читателят трябва да вникне вътре във вас. В душата ви. Искам да знам всичко.
Масичката до прозореца беше отрупана с лекарства - бели пластмасови шишенца, надписани на японски, и блистери с хапчета, завързани с черни ластичета.
- Седни. - Мама му посочи възглавницата на застлания под и Джордж коленичи непохватно върху нея. Тя мърмореше под носа си, докато разглеждаше роклите в гардероба: -Не, твърде е удобна. Не, нуждае се от поправка. Днес ми се носи червено. Червено, червено, червено... - Движенията й бяха бавни и внимателни, сякаш всяко изпъване на мускулите й причиняваше болка. - Ще проведем интервюто тук, докато се обличам. Предполагам, че нямаш търпение да започнем.
- Ще ми помогнете ли? - попита я Джордж. - Налага се да поговорим много открито. Не само за кариерата ви, но... Има и нещо друго, нали? Нещо, което криете от мен.
- Така ли мислиш?
- Аз съм журналист. Усещам кога хората премълчават фактите.
- Днес съм по-добре - заяви Мама, все едно не го бе чула. - Трябваше ми почивка, нищо повече. Дадоха ми нови лекарства, които доста ми помагат. Намаляват отока. Много по-силни са. Ще мога да продължа да работя. Миналата седмица си мислех, че всичко е приключило. Пенсия. - Тя извади дълга червена рокля от гардероба и я закачи на вратата. - Така. Бяхме стигнали до майка ми и баща ми, нали?
-Да, но...
- Достатъчно ли материал събра за тях?
- Да. Смятах...
- Добре. Тогава ще ти разкажа какво е да работиш в японски бардак.
Джордж видимо се смути, когато Мама съблече халата си и го пусна на земята. Под него се разкри бельо в прасковен цвят. Върху болезнено тънките й крака и под прозрачната кожа на гръдния й кош изпъкваха сини вени. Всеки път когато си поемаше въздух, кожата на гърдите й изглеждаше така, сякаш ще се скъса от натиска. Тя навлече роклята.
- Да, нека започнем с това - съгласи се Джордж и сведе очи към пода.
- След като затвориха „кафенетата без бельо“, много момичета останаха без работа. Онези от нас, които не искаха да се омъжат, нямаха друг избор, освен да се върнат в нощните клубове. - Мама изпъна роклята по слабото си тяло. - Дотогава не бях спала с клиенти за пари, не и директно, но след като няколко години бях използвала тялото си, нямаше причина да не се съглася. Работата в снека ми се струваше тежка и нископлатена.
Човек трябва да създава връзки. Умеех да го правя, но не и за парите, предлагани в снековете. Знаех за клубовете с компаньонки, но в бардаците се печелеше много по-добре, около пет хиляди долара месечно. През осемдесетте години можех да си купя нова кола с толкова пари.
Не се страхувах от секс индустрията. Бях видяла доста неща, докато работех за Томи и в „кафенетата без бельо“. Повечето момичета там предлагаха секс на клиентите, така че идеята не ми беше напълно чужда.
- Къде отидохте? Отново при Томи?
- Не, не при него. Но се върнах в „Кабукичо“. Всички твърдяха, че бързо ще успея да си намеря работа. И наистина, съвсем скоро започнах на едно място близо до скъпите хотели в „Шинджуку“. Помня го много добре. Над вратата висеше неонова табела с името, а до входа имаше снимка на симпатични млади момичета, които седяха на легло, отрупано с плюшени играчки. Срещнах се с мениджъра - беше мълчалив, женен и се отнасяше чудесно с момичетата. Когато му казах, че съм работила в „кафене без бельо“, той веднага ми даде стая. Ще ми помогнеш ли, Джордж сан? -Мама се опитваше да дръпне ципа на роклята си. - Проблемите на самотния живот - добави тя. - Обикновено моля чистачката, но днес следобед я освободих.