Скъпи Боже, скъпи Боже, скъпи Боже...
- Анабел се обръща към Господ в дневника си - заяви Стеф. - Тя също се е молила. И е била скромна. Но какво общо има сгъването на жерави с молитвите?
- Вече ти обясних. Ако сгънеш хиляда птици, желанията ти ще се сбъднат. Но това не е всичко. Докато го правиш, те обзема спокойствие. А с него идва и смирението.
- Никога няма да стигна до хиляда.
- И най-дългото пътешествие започва с първата крачка.
Стеф продължаваше да сгъва хартията, като се стараеше да оформя прилежно ъглите. Докато я въртеше в ръцете си, вниманието й бе привлечено от мъж и жена, които вървяха по кея. Момичето беше Наталия. Бледата й кожа блестеше под залязващото слънце. Беше облечена с дънки и обемно палто с кожена яка. Държеше за ръка японец, който стигаше до раменете й. Стеф видя как Наталия и придружителят й влизат в някакъв хотел. После отново се съсредоточи върху жерава.
- Направи много грозна птица - отбеляза госпожа Кимоно. - Гънките са криви и несъразмерни. Трябва да се упражняваш още. Когато изработиш хиляда жерава, ще станеш по-добра.
- Може би имам по-важни задачи.
- Наистина ли? Какви например?
Стеф взе друго парче хартия.
- Трябва да изкарам пари.
45.
- Какви са тези неща? - Наталия вдигна една от двайсетината хартиени птици, оставени върху етажерката в спалнята. - Талисмани ли?
- Да, може да се каже - отвърна Стеф, която седеше на горното легло и се гримираше.
Жеравите бяха пръснати из цялата спалня: по металната преграда на леглото, върху сгънатите дрехи в раницата й и раздрънкания ключ на лампата.
- Не съм те виждала отдавна - добави Стеф. - Не и откакто. .. те забелязах в „Камакура“.
- Как се правят?
Наталия започна да разгъва хартията.
- Не го разваляй.
- Добре, добре. - Тя оправи птицата. - Защо са толкова много? Да не си на кристали? - Наталия завъртя пръстите си. - Сигурно се чудиш какво да правиш с ръцете си?
Стеф поклати глава.
- Ужасно съм уморена. - Наталия потърка очи. - И пак съм поканена на дохан.
- Нищо чудно - отбеляза Стеф. - Постоянно излизаш. И денем, и нощем. Предполагам, че си напълно изтощена.
- Денем ли? - учуди се Наталия.
- В „Камакура“ - подметна небрежно Стеф - те зърнах в компанията на клиент. Или поне приличаше на такъв.
Наталия сложи птицата на шкафа.
- „Джейнс“... е различен от другите клубове. Някои от нас имат и дневни смени. Така изкарваме повече пари. Вероятно може да се нарече дохан... - Тя нанесе поредния слой пудра върху бузите си и погледна към Стеф. - А ти? Да не би да отиваш на дохан? Никога не се гримираш толкова рано.
- Да - призна Стеф и се усмихна.
Предстоеше й първата истинска среща с клиент. Не знаеше как или защо, но съветът на госпожа Кимоно бе свършил работа. След като бе сгънала хиляда жерава, желанието й се бе сбъднало: Ямамото сан я бе поканил на вечеря.
- Мислех, че са те изхвърлили. - Наталия разтегна устни и ги очерта с молив. - Имаш много малко дрехи.
Стеф пренебрегна забележката й и запази спокойствие въпреки дръзката провокация. От улицата се чу клаксон и тя скочи от леглото.
- Това е моят клиент - каза Стеф и обу обувките с високи токчета, които бе купила от бивша компаньонка, публикувала обява в един от местните английски вестници. - Желая ти успешна вечер.
- Всяка вечер е успешна за мен - отвърна Наталия.
Отвън чакаше черен мерцедес, който заемаше половината тротоар. През затъмнените стъкла се виждаха силуетите на шофьора и пътника на задната седалка.
Стеф почука по стъклото и вратата се отвори. Вътре седеше Ямамото сан, който се бе отпуснал върху дебелата кожена тапицерия и натискаше бутоните на мобилния си телефон. Въпреки че надхвърляше петдесет, той имаше буен, младежки дух и Стеф често се чувстваше като негова детегледачка.
- Радвам се да ви видя, Ямамото сан - поздрави го весело тя и се поклони.
Без да вдига очи от телефона, мъжът се усмихна и попита:
- Готова ли си?
Стеф си помисли, че трябва да уведоми някого къде отива. В същия момент зърна Люк, който стоеше на балкона и пушеше цигара. Той й се усмихна. Явно я беше наблюдавал.
Здравей, Люк! - помаха му Стеф, след което пъхна главата си в колата. - Къде ще ме заведете, Ямамото сан?
Той се намести на седалката.
В един ресторант.
-Кой?
- „Нинджа“. В „Акасака“.
- Добре. - Стеф извика на Люк: - Ще бъда в ресторант „Нинджа“ в „Акасака“. Ще се видим в клуба.
Люк вдигна одобрително палци. Стеф се зарадва, че е споделила именно с него къде ще бъде тази вечер. Възприемаше го като свой закрилник и му имаше доверие - нещо, което не можеше да каже за другите си познати в „Ропонги“. Надяваше се, че Люк няма да я разочарова. Все още й беше трудно да вярва на хората.