- Не е твоят клиент - прекъсна я Рики. - Друг мъж. С татуировки.
Стеф поклати глава и пред очите й затанцуваха хиляди фигури с образа на Рики.
- Не го познавам.
- Но той те познава. - Рики тръгна към офиса. - По-добре побързай. Фоайето е доста неуютно в негово присъствие.
Момичетата заизлизаха на тълпи, облечени с дънки и якета. Стеф влезе в празното помещение и намери чантата си. Беше толкова пияна и разсеяна от мисълта за странния посетител, че за малко щеше да забрави за картите на стената. Но тъкмо преди да излезе от стаята, погледът й се спря върху тях.
Може би е разумно да проверя и последните.
Поредността бе напълно променена и Стеф установи с разочарование, че броят им е намалял драстично. Около половината липсваха - вероятно онези, които принадлежаха на „умрелите“ момичета.
Тя удари ядосано стената. По всичко си личеше, че Анабел бе напуснала клуба. В противен случай щеше да съществува карта с нейното име. Но къде бе отишла?
Защо се тревожиш толкова? Забрави за Анабел. Тя е добре. Концентрирай се върху изкарването на пари. В същия миг Стеф усети как иглички пробождат дланта й и осъзна, че никога няма да я забрави. Рискуваше да се разори напълно, но се чувстваше длъжна да открие старата си приятелка. И двете се намираха в Токио, а все още не се бяха срещнали. Трябваше спешно да измисли нещо.
В стаята за преобличане влезе някакво момиче и взе карта с името „Каролайн“. Имаше гарвановочерна коса и красиво, изсечено лице. Тя погледна Стеф с блуждаещи очи.
- Познаваш ли Анабел? - попита Стеф.
- Не. Коя е тя?
- Преди е работила тук.
Стеф отново прочете списъка на стената, като използваше пръста си, за да не пропусне някой ред. Нямаше и следа от Анабел. Не беше очаквала друго.
- Забранено ни е да говорим за момичетата от клуба, независимо дали работят в него, или са напуснали.
Каролайн грабна чантата си и излезе. Стеф свали обувките с високи токчета, облече дънки и маратонки и я последва. Заведението беше почти празно. Тъй като не я чакаше клиент, тя се насочи право към асансьора и слезе във фоайето.
Там стоеше японец с оредяла зализана коса и тъмни очила.
- Стефани.
Той я хвана за ръката.
- Вие кой сте?
- Изпраща ме Мама сан. Дължиш й пари.
Мъжът я стисна по-силно и я поведе към покритите с килим стъпала, като кимна приятелски на бодигардовете на входа.
- Знам - каза Стеф и за малко не падна по стълбите. - Смятах да... Ей, по-леко. Ще й върна парите.
- Добре. - Мъжът се обърна към нея. Лицето му беше напълно неподвижно, като изваяно от камък. Устните му едва мърдаха, когато говореше. - Но съм длъжен да ти съобщя срока.
- Ще й платя възможно най-скоро - продължи Стеф и почувства... не страх, а притеснение въпреки оживлението на улицата. - Не съм искала да я излъжа. Смених клуба, за да върна заема по-бързо.
- Срокът е два дни.
Стеф усети как стомахът й се свива.
- Не мога да ги събера дотогава.
- Ако не успееш, дълговете ти ще се удвоят. А след още два дни ще скочат отново.
- Нуждая се от повече време.
Мъжът пусна ръката й.
- Срокът е два дни. Надявам се, че разбираш колко сериозна е ситуацията. Трябва да й платиш до сряда.
- Не мога - промълви тя, но мъжът бе изчезнал в тълпата.
Стеф разсъждаваше трескаво по пътя към къщи. Мислеше най-вече за парите, но се тревожеше и от факта, че Анабел сякаш никога не бе работила в „Каламити Джейнс“. Клиентите, с които Стеф бе разговаряла, не си спомняха за нея. Това й се струваше много странно. А в очите на Каролайн не се бе появила и най-беглата искра, когато тя я бе попитала за Анабел.
Същото важеше за Наталия, която беше компаньонка в „Джейнс“ от доста време. Анабел като че ли бе изтрита от историята. Беше се превърнала в призрак.
Когато зави по тясната пряка зад кафене „Алмонд“, Стеф долови звук, наподобяващ плющене. Тя вдигна очи към мръсните сгради, но в замаяното си състояние не успя да познае кое от металните стълбища води до жилището й. Всички изглеждаха еднакви.
Изведнъж усети натиск в гърлото и силно пробождане в ръката.
- Ау! Ох! Кой...
В гърба й се притисна едро студено тяло. Стеф бе изблъскана към страничната уличка, където бяха наредени щайги с празни бутилки.
- Пусни ме!
Болната й ръка се изви. Имаше чувството, че някой гори кожата й със запалка. Не можеше да свие дланта си в юмрук. Всеки инстинкт за съхранение беше притъпен, забравен. Стеф не знаеше дали да тръгне наляво или надясно, нито как да се освободи от хватката. Изненадата отстъпи място на страха, когато ръцете на нападателя задърпаха дрехите й и я събориха на земята. Тя започна да крещи.