— Е, бих го направил, но… Майкъл го няма. Ще се върне чак довечера. Искате ли да проверите отново…?
— Остави. — Клеър напрегна слух и чу шумолене на хартия. — Ти си Ева Росър.
— Да, сър. — Ева звучеше почтително, но рязко.
— Напуснала си къщата на родителите си преди осем месеца?
— Да, сър.
— Работиш ли?
— В „Комън Граундс“, знаете, кафенето…
Мъжът, който и да бе той, я прекъсна:
— Ти, Колинс. Работиш ли някъде? — очевидно говореше на Шейн.
— В момента съм безработен, сър. Знаете как е.
— Продължавай да търсиш. В Морганвил не обичаме мързеливци. Всеки дава своя принос.
— Да, сър. Ще го запомня, сър.
Кратка пауза. Може би отговорът на Шейн този път бе прозвучал по-дръзко, отколкото е редно. Клеър нарочно забави дишането си, като се опитваше да чуе повече.
— Ти отсъства от града няколко години, момче. Какво те накара да се върнеш?
— Домъчня ми за дома, сър. — Да, гласът му отново звучеше дръзко, и дори Клеър знаеше, че това не е добре. — Липсваха ми старите приятели.
Тя чу как Ева се прокашля.
— Сър, съжалявам, но трябва да съм на работа след половин час…?
Отново се чу шумолене на хартия.
— И още нещо. Ето снимката на момиче, което е изчезнало късно снощи от общежитието. Да сте я виждали?
Двамата отговориха в хор:
— Не.
Сигурно не им е повярвал, защото не изглеждаше убеден.
— Какво има там? — Не изчака отговора, а просто отвори вратата на килера. Клеър трепна и затаи дъх. — Винаги ли оставяте да свети тук?
— Бях отишла за сладко, когато звъннахте, сър, вероятно съм забравила да изгася — каза Ева. Звучеше притеснена. Съжалявам.
Цък. Лампата в килера изгасна и вече никаква светлина не проникваше през пролуките. Клеър едва се сдържа да не ахне. Не мърдай. Не мърдай. Усещаше, че той, който и да е, стоеше в тъмното, гледаше и се ослушваше.
Най-накрая го чу да казва:
— Обадете се в полицейския участък, ако видите това момиче. Забъркала се е в някакви неприятности. Трябва да й помогнем да се оправи.
— Да, сър — каза Ева и вратата на килера се затвори. Разговорът се чуваше все по-отдалече и затихваше все повече и повече, докато накрая съвсем заглъхна.
Клеър светна фенерчето, покри го с ръка и го насочи към ъгъла — промъкна се съвсем мъничко светлина, но достатъчно, за да я убеди, че там няма някое злобно зомби, което я дебне в мрака. И след това зачака. Стори й се, че мина много време, преди да чуе две резки почуквания на преградата. Тя се отвори и в стаята нахлу ярка изкуствена светлина. Белият фон дьо тен на Ева и черната очна линия я правеха още по-страшна от преди.
— Всичко е наред — каза тя и помогна на Клеър да излезе от тайната стая. — Отиде си.
— О, по дяволите, нищо не е наред, — каза Шейн зад нея. Той бе кръстосал ръце на гърдите си и намръщено се люшкаше напред-назад. — Тези идиоти имат снимката й. Те я търсят. Какви си ги забъркала, Клеър? Наръгала си с нож кмета или какво?
— Нищо! — изломоти тя. — Аз… аз не знам защо… може би просто се тревожат, защото ме нямаше в общежитието снощи.
— Разтревожени? — горчиво се засмя Шейн. — Да бе, сигурно. Тревожат се за теб. Точно така. Трябва да го обсъдя с Майкъл. Ако възнамеряват да претърсят града за теб, или е твърде опасно да останеш в Морганвил, или трябва да ти осигурим защита, и то бързо.
Той го каза по същия начин като Ева.
— Но, може би полицията…?
— Това беше полицията — каза Ева. — Казах ти. Те управляват града. Тия типове работят за вампирите, те самите не са вампири, но са достатъчно страшни и без зъбите. Виж, можеш ли да се обадиш на родителите си? Накарай ги да те вземат от колежа и да те приберат вкъщи.
Да бе. Това би било най-лесното на света, само че би означавало провал, а те няма да повярват нито дума от тия приказки, никога, и ако тя се опиташе да обясни, щеше да свърши натъпкана с лекарства и на лечение за останалата част от живота си. И каквато и да било възможност — и най-малката дори — да влезе в Йейл или Масачузетския технически институт или пък този на Калифорния, щеше да се изпари напълно. Предполагаше, че е тъпо да мисли за нещата по този начин, но те имаха значение за нея.
Вампири? Те нямаха такова значение.
— Но… аз не съм направила нищо! — каза тя и погледна към Шейн, след това към Ева и после пак към Шейн. — Защо ме търсят, след като не съм направила нищо?