Честно казано, бе играла. Веднъж. Не й хареса особено. Сигурно е разбрал по изражението й, защото поклати глава.
— Това е тъжно. Трябва да си починеш. Добре, имаш избор: ужаси, екшън, автомобилни състезания или война.
Тя изтърси:
— Само това ли предлагаш?
Той се обиди.
— Ти пък да не искаш момичешки игри? Не и в моя дом. Нищо, аз ще избера. Ето, „Първият стрелец“. — Издърпа една кутия от купчината до дивана и зареди диска в устройството. — Спокойно. Трябва само да дърпаш спусъка. Повярвай ми, нищо не може да те накара да се почувстваш по-добре, както малко виртуално насилие.
— Ти си луд.
— Хей, докажи, че греша, освен ако смяташ, че не можеш да играеш. — Докато говореше, той не я гледаше, но тя все пак се засегна. — Може би не те бива за тази работа.
Тя затвори учебника по висша математика II част, взе джойстика и се загледа в цветните графики, които се зареждаха на екрана.
— Покажи ми какво трябва да правя.
Той се усмихна бавно.
— Прицелваш се и стреляш. Опитай се да не ми пречиш.
Прав беше. Винаги бе смятала, че е гадно да висиш пред телевизора и да убиваш виртуални чудовища, но бе забавно, по дяволите. Не след дълго тя подскачаше, когато разни същества изскачаха от ъглите на екрана, и викаше като Шейн, когато някое чудовище падаше убито, увеличавайки резултата в нейна полза.
Когато загуби играта и на екрана внезапно се появи озъбеното лице на зомби и размазани червени петна, тя усети студени тръпки по гърба си.
— Опа — каза Шейн и продължи да стреля. — Съжалявам. Един път ти си зомбито, друг път си храната. Добър опит, хлапе.
Тя остави джойстика на възглавниците на дивана и се загледа в неговата игра.
— Шейн? — най-после запита тя.
— Задръж… по дяволите, разминах се на косъм. Кажи?
— Относно Моника… как попадна в нейния…
— Черен списък ли? — довърши той и изстреля няколко десетки куршума в налитащото зомби с бална рокля. — Не е нужно голямо старание, достатъчно е да не лазиш пред нея всеки път, когато влезе в стаята. — Според нея, това не бе точен отговор. — Ти какво направи?
— Ами… изложих я пред приятелите й.
Той натисна някакво копче, спря играта по средата и се обърна към нея:
— Какво си направила?
— Е, тя каза, че Втората световна война се отнася за китайците, и…
Шейн се засмя. Смехът му бе хубав, силен и изпълнен с енергия и тя притеснено му се усмихна в отговор.
— По-решителна си, отколкото изглеждаш, Кей. Добро попадение. — Той протегна ръка. Тя стеснително я плесна. — Боже, това е по-трагично, отколкото историята с видеоиграта. Дай пак лапа.
Те пак се поздравиха, за негово удоволствие тя овладя този поздрав доста добре и той отново пусна играта.
— Шейн? — обърна се към него тя.
Този път той въздъхна:
— Дааа?
— Извинявай, но… сестра ти…
Мълчание. Не я погледна и с нищо не показа, че я е чул. Просто продължи да убива.
Беше добър.
Самообладанието на Клеър се изпари. Тя се върна към учебника. Някак си вече не бе толкова вълнуващо. След половин час го сложи в раницата, изправи се, протегна се и попита:
— Кога става Майкъл?
— Когато си поиска — Шейн сви рамене. — Защо? — Направи гримаса и едва успя да спаси ръката си на екрана да не бъде отнесена.
— Аз… мисля, че мога да се върна в общежитието и да си взема нещата.
Той пак натисна едно копче и екранът отново замръзна по средата на сцената.
— Какво? — Насочи цялото си внимание към нея, което накара сърцето й да подскочи и да забие по-силно. Момчета като Шейн не удостояваха с внимание невзрачни читанки като нея. Не и по този начин.
— Моят багаж, от стаята в общежитието.
— Да, и аз така разбрах. Не ти ли стана ясно, че ченгетата те търсят?
— Е, ако се обадя — каза тя логично, — няма да ме търсят повече. Мога да кажа, че съм преспала на гости някъде. И те ще спрат да ме търсят.
— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал някога.
— Не, не е. Ако решат, че съм се върнала в общежитието, ще ме оставят на Моника, нали? Ще минат няколко дни, преди тя да разбере, че няма да се върна. Дотогава може и да забрави за мен.