Бе изминала половината път до лабораторията по химия, когато нервите й не издържаха, тя се свлече на една пейка и заплака тихо в шепи.
О, боже. О, боже, искам да си отида вкъщи! Не бе сигурна дали имаше предвид къщата на Майкъл или къщата у дома, в нейната стая, при нейните родители, които да бдят над нея.
Не мога да се откажа. Наистина не можеше. Никога не го бе правила, дори когато това е било най-доброто.
Избърса подутите си очи и отиде в час.
Никой не я уби този следобед.
След първите няколко часа престана да очаква това да се случи и се съсредоточи върху занятията. Поредицата упражнения не бяха толкова трудни и се оказа, че знае отговорите по история. Бас държа, че Моника не ги знае, си помисли тя и се огледа виновно, за да види дали Моника или пък някой от тайфата й не е там. Курсът бе голям. Не забеляза никой от присъствалите в мазето днес.
След часовете се добра и до магазина, без да я убият. Никой не я нападна, докато избираше салата и домати и докато чакаше на опашката да плати. Обаче реши, че момчето на щанда за месо изглежда подозрително.
Върна се пеша в Стъклената къща, като се оглеждаше за вампири в превалящия следобед и се чувстваше глупаво, че дори си мисли за това. Не видя никого, освен студенти, които се разхождат с натъпкани раници. Повечето вървяха на групи. Извън студентското градче магазините бяха затворени, светлините изгасени и малкото хора не вървяха, а бързаха.
На ъгъла на улиците „Отнесени от вихъра“ и „Семейство Манстърс“ градинската порта бе отворена. Тя я затвори след себе си, отключи вратата с лъскавия нов ключ, който бе намерила на шкафчето си сутринта, и затръшна вратата след себе си.
В края на коридора се виждаше една сянка. Висока, едра сянка в мърлява жълта тениска и смъкнати избелели джинси, протрити отзад. Сянка с боси крака.
Шейн.
Той я погледна за миг и каза:
— Ева остави багажа ти в стаята.
— Благодаря.
— Какво носиш?
— Неща за вечеря.
Той леко наклони глава, но не откъсваше поглед от нея.
— За умно момиче правиш глупости, знаеш ли?
— Знам — тя тръгна към него. Той не помръдна.
— Ева казва, че не си видяла Моника.
— Така й казах.
— Знаеш ли, не ти вярвам.
— Знаеш ли — рязко отвърна тя, — не ми пука. Извинявай. — Промъкна се край него, отиде в кухнята и остави торбите. Ръцете й трепереха и тя ги сви в юмруци. После започна да подрежда продуктите на плота. Телешка кайма. Маруля. Домати. Лук. Пържен боб. Лютив сос, от този, който обича. Сирене. Сметана. Питки за тако.
— Нека позная — каза Шейн от вратата. — Ще готвиш китайско.
Тя не отговори. Все още бе много ядосана, а изведнъж се почувства и много изплашена. От какво, не знаеше. От всичко. От нищо. От себе си.
— Мога ли да помогна с нещо? — гласът му звучеше различно. По-тихо, по-внимателно, почти мило.
— Нарежи лука — каза тя, макар да знаеше, че не това има предвид. Въпреки това, той се приближи, взе лука и измъкна огромен страшен нож от шкафчето. — Първо трябва да го обелиш.
Хвърли й гаден поглед, както би погледнал Ева, и се залови за работа.
— Хм… може би трябва да се обадя на мама — каза Клеър. — Може ли да използвам телефона?
— За извънградски разговори се плаща.
— Разбира се.
Той сви рамене, протегна ръка и взе безжичния телефон, после й го хвърли. Тя едва не го изтърва, но се почувства горда, че го хвана. Извади голям железен тиган от шкафа и го остави на плота, включи котлона и намери олио. Докато то загряваше, прочете още веднъж рецептата в малката готварска книжка, която бе купила в магазина, после набра номера.
Майка й отговори на второто позвъняване:
— Да? — майка й никога не казваше „ало“.
— Мамо, Клеър е.
— Клеър! Мила, къде се губиш? Опитвам се да се свържа с теб от дни!
— На занятия — каза тя. — Извинявай, не се задържам много вкъщи.
— Спиш ли достатъчно? Ако не спиш достатъчно ще се разболееш, знаеш как си…
— Мамо, добре съм. — Клеър намръщено погледна рецептата на плота пред нея. Какво означава точно „sauté“? Пържено ли означава? Нарязано на кубчета, разбра тя. Това просто означаваше да се нареже на кубчета. — Честно. Всичко е наред.