— Яко, а? Тая проклета къща е пълна с такива щуротии. Повярвай ми, в Морганвил си струва да имаш скривалища. — Отвори вратата, откриха се други стълби и той се изкачи по тях. Тя очакваше стълбите да са прашни, но не бяха. Дървените части бяха чисти и лакирани.
Стълбите бяха тесни и се състояха само от осем стъпала, половин етаж всъщност. В края на стълбището имаше още една врата. Шейн я отвори и натисна ключа за осветлението.
— Когато видях тази стая за пръв път и стаята на гърба на килера, си помислих „Да, къща на вампири“. Ти какво мислиш?
Ако тя вярваше във вампири, той щеше да е прав. Стаята бе малка, без прозорци и беше… стара. Не се дължеше само на вещите, които бяха стари и мрачни, усещаше се нещо… древно, нещо, което не бе наред. И беше студено. Студено, насред най-горещата част на лятото в Тексас.
Тя потръпна.
— Всички ли знаят за тази стая?
— О, да. Ева казва, че е обитавана от духове. Не я виня. И мен ужасно ме плаши. Но е яко, нали? Тук щяхме да те скрием, когато дойдоха ченгетата, само че щяха да те видят през прозорците, ако бяхме излезли от кухнята. Любопитни са копелетата. — Шейн прекоси стаята по дебелия персийски килим и се просна на червения диван във викториански стил. Вдигна се облак прах, той го разсея с ръка и се закашля. — Какво мислиш? Мислиш си, че Майкъл проспива лошите си немъртви дни тук?
Тя примигна.
— Какво?
— О, я стига. Мислиш, че той е един от тях, нали? Защото не излиза през деня?
— Аз… аз нищо не мисля!
Шейн кимна със сведен поглед.
— Добре. Не си изпратена тук.
— Изпратена… изпратена тук от кого?
— Мислех си… ченгетата те търсиха, но може би те търсят, за да ни накарат да те задържим тук и да не те изхвърлим. И така, кое от двете? За тях ли работиш?
— За тях? — повтори тя тихо. — Кои са тези те? — Шейн внезапно я погледна и тя потръпна отново. Той не приличаше на Моника, в никакъв случай, но не се и шегуваше. — Шейн, не знам за какво говориш. Дойдох в Морганвил да уча, пребиха ме и дойдох тук, защото съм уплашена. Ако не ми вярваш, — е, тогава мисля, че трябва да си отида. Надявам се такото, което приготвих, да ти е харесало.
Тя отиде до вратата и спря объркана.
Нямаше дръжка.
Зад нея Шейн каза тихо:
— Причината, поради която смятам, че това е стая на вампири, е, че не можеш да излезеш, ако не знаеш тайната. Удобно е, ако искаш да докараш жертви тук, за да си похапнеш малко.
Тя се завъртя, като очакваше да го види изправен, с онзи огромен нож, който бе използвал за лука. Бе нарушила първото правило на филмите на ужасите — или пък беше второто, — бе се доверила някому, а не биваше…
Но той още седеше на дивана, удобно отпуснат, с ръце, преметнати през облегалката.
Дори не я поглеждаше.
— Пусни ме да изляза — каза тя. Сърцето й биеше лудо.
— След минутка. Първо ми кажи истината.
— Казах ти я. — Изпита гняв и унижение, че се разплака. За кой ли път! По дяволите! — Мислиш, че се опитвам да ви нараня ли? Да нараня Майкъл? Как бих могла? Аз съм тази, която всички нараняват!
Той я погледна и тя забеляза, че суровото му изражение се стопи. Гласът му звучеше по-меко, когато заговори:
— Ако исках да убия Майкъл, щях да използвам някой като теб да го свърши. За теб би било много лесно да убиеш някого, Клеър. Да му отровиш храната, да му забиеш нож в гърба… а аз трябва да се грижа за Майкъл.
— Мислех, че той се грижи за теб. — Тя гневно си избърса очите. — Защо смяташ, че някой иска да го убие?
Шейн повдигна вежди.
— Винаги има някой, който иска да убие вампир.
— Но… той не е. Ева каза…
— Да, знам, че не е вампир. Но не става през деня, не излиза от къщата, не мога да го накарам да ми каже какво става, така че може и да е. Освен това рано или късно някой ще реши, че е такъв. Повечето хора в Морганвил са или защитени, или непросветени — нещо като да отглеждаш зайци или за домашни любимци, или за храна. Но някои се съпротивляват.
Тя примигна, за да отпъди и последните сълзи.
— Като теб?
Той наведе глава.
— Може би. Ами ти? Ти борец ли си, Клеър?
— Не работя за никого. И не бих убила Майкъл дори да е вампир.
Шейн се засмя.
— Защо не? Той би те прекършил като клонче, ако беше вампир.
— Защото… защото… — Тя не можеше точно да го изрази с думи. — Защото го харесвам.