Странно спокойна някак си. Тя се протегна и докосна кожения калъф на китарата. Бе истински. Когато отвори ключалката и прокара треперещи пръсти по струните, те издадоха тъжен шепот.
Той е призрак. Майкъл е призрак.
Не беше призрак. Как можеше да е призрак, като седя там, точно там, на масата и вечеря? Яде тако! Що за призрак яде тако? Що за…
Ръката й бе преминала през него. През него.
Но той бе истински. Тя го бе докоснала. Тя…
Ръката й мина през него.
— Не се паникьосвай — каза си на глас, вцепенено. — Само… не се паникьосвай. Сигурно има обяснение…
Да бе. Ще изтича в часа по физика на професор Уу и ще попита за обяснение. Можеше да си представи как ще го приемат. Ще й надянат усмирителна риза и ще я натъпчат с успокоителни.
Майкъл бе казал „О, боже, не им казвай.“ На кого да каже? Да каже…? Той изчезна ли? Мъртъв ли беше?
Отново я обзе непреодолима паника и нещо изведнъж я стресна. Нещо глупаво, всъщност.
Будилникът, който стоеше на масата до дивана. Същият, който бе иззвънял преди няколко минути.
Същият, който бе предупредил Майкъл, че изгревът настъпва.
Това се случва… всеки ден. На него не му се стори странно, а само болезнено.
И Шейн, и Ева казаха, че Майкъл спи денем. И двамата бяха нощни птици и сега спяха дълбоко и нямаше да станат още няколко часа. Майкъл можеше да… изчезва… през деня, без някой да обърне внимание.
Докато не дойде тя и не прояви любопитство.
Не им казвай. Защо не? Каква беше тайната?
Тя бе луда. Това бе единственото логично обяснение. Но ако беше луда, не би могла да разсъждава логично…
Клеър се сгуши разтреперана на дивана и почувства студен полъх около себе си. Леденостуден. Изправи се.
— Майкъл? — промълви тя и остана неподвижна. Хладният полъх отмина, после отново го усети. — Аз… аз мисля, че те усещам. Още ли си тук? — Изминаха секунда-две без леденото течение и после го усети по кожата си. — Значи… ти ни виждаш? — Да, прецени тя, тъй като цикълът студено — топло се повтори. — Ти не изчезваш през деня? Ъъъ… стой на място, ако отговорът е „не“, става ли? — Хладината остана неподвижна.
— Леле, това е… жестоко! — Сега отговорът бе „да“. Странно, тя се почувства ободрена. Е, добре, разговаряше с вятъра, но поне не се чувстваше сама. — Не искаш да казвам на Шейн и Ева? — Очевидно „не“. Стана по-студено. — Има ли нещо… което мога да направя за теб? — Пак „не“. — Майкъл… ще се върнеш ли? — „Да“. — Довечера ли? — „Да“, отново. — Тогава хубаво ще си поговорим.
Да.
Хладината напълно изчезна, тя се свлече на дивана, чувстваше се странно — замаяна и изтощена. До калъфа с китарата имаше овехтяло одеяло; внимателно премести инструмента на масата (и си представи как невидимият Майкъл я следва обезпокоен през цялото време), после се уви в одеялото и се унесе на фона на спомени за китарата на Майкъл и тиктакането на часовника.
Този ден Клеър отиде на лекции. Ева се опита да я разубеди, а Шейн — не. Не се случи нищо особено, макар че в студентския град Клеър видя Моника два пъти. Обкръжена беше от обожатели, и момчета и момичета, и нямаше време за разправии. Клеър вървеше с наведена глава и избягваше безлюдните места. Бе рано следобед, нямаше лабораторни занятия, и макар че искаше да се прибере вкъщи и да чака Майкъл да се появи (о, боже, искаше да види как се случва това!), знаеше, че ще се побърка от вълнение и ще събуди подозрението на Шейн.
Докато вървеше към къщи, видя малко кафене, сгушило се между магазин за скейтбордове и книжарница за книги втора употреба. „Комън Граундс“. Там работеше Ева, а тя я бе поканила да се отбие…
Звънче напевно иззвъня, когато Клеър отвори вратата и все едно, че влезе в дневната на Стъклената къща, само че с по-готически вид. Черни кожени дивани и столове, дебели пъстри килими, стените бяха боядисани в бежово и кървавочервено, имаше много отделни ниши. Няколко студенти бяха насядали около масите. Никой не вдигна поглед от книгата или лаптопа си. Мястото ухаеше на кафе и излъчваше равномерна топлина.
Клеър се спря нерешително за секунда, после се отправи към една свободна маса и остави раницата си, преди да отиде до бара. Зад него, скрити до кръста, стояха двама души. Едната, разбира се, беше Ева, която имаше наперен кукленски вид с боядисаната черна коса, вързана на две опашки, очите, очертани с очна линия и с екстравагантно черно червило на устните. Бе облечена с черна мрежеста блуза над червена риза и се ухили, когато забеляза Клеър.