Другият бе по-възрастен мъж, висок, слаб, с прошарена къдрава коса, която стигаше почти до раменете му. Имаше хубаво, широко лице, големи тъмни очи и рубинена обица на лявото ухо. Хипи до мозъка на костите си, помисли си Клеър. Той също се усмихна.
— Хей, Клеър дойде! — възкликна Ева, излезе иззад бара и прегърна Клеър през рамо. — Клеър, това е Оливър. Шефът ми.
Клеър кимна неуверено. Изглеждаше мил, но все пак шеф. Шефовете я притесняваха, като родителите.
— Здравейте, сър.
— Сър? — Оливър имаше плътен глас и още по-плътен смях. — Клеър, трябва да знаеш нещо за мен. Аз не съм сър. Повярвай ми.
— Вярно е — Ева кимна мъдро. — Той е пич. Ще ти хареса. Хей, искаш ли кафе? Аз черпя.
— Аз… ъъъ…
— Изобщо не пиеш кафе, нали? — Ева направи гримаса. — Една безкофеинова напитка тогава? Какво ще кажеш за горещо какао? Ами билков чай?
— Чай, струва ми се.
Ева отиде зад бара, започна да приготвя чая и след няколко минути пред Клеър се появи голяма бяла чаша върху чинийка и пакетче чай, потопено в горещата вода.
— От заведението. Е, всъщност от мен, защото… опа, шефът е тук.
Оливър, който ремонтираше някаква сложна машина, за която Клеър се досети, че прави капучино, поклати глава и се ухили. Наблюдаваше го с любопитство. Приличаше малко на един далечен братовчед от Франция — същия крив нос. Чудеше се дали не е бил преподавател в университета, или просто вечен студент. И двете предположения изглеждаха възможни.
— Чух, че имаш неприятности — каза Оливър, който продължаваше да развинтва някакви части от машината. — С момичета в общежитието.
— Да — призна тя и почувства, че бузите й пламнаха. — Но вече всичко е наред.
— Сигурно. Слушай, ако имаш такива неприятности, идваш тук и ми казваш. Аз ще се погрижа да спрат. — Каза го напълно убедено. Тя примигна и тъмните му очи се загледаха в нейните за кратко. — Тук имам известно влияние. Ева казва, че си много талантлива, не можем да допуснем някакви злоби да те прогонят.
— Хм… благодаря? — Тя не искаше това да прозвучи като въпрос, просто така излезе. — Благодаря. Ще ти кажа.
Оливър кимна и се върна към заниманието си да разглобява кафе-машината. Клеър намери свободно място наблизо. Ева се измъкна иззад бара, придърпа един стол до нея и се наведе напред, неспокойна и енергична.
— Нали е страхотен? — попита тя. — Той говори сериозно, да знаеш. Има някаква връзка с… — и тя с пръсти изписа буквата „В“, като вампир. — Слушат го. Хубаво е да е на твоя страна.
Клеър кимна, потопи пакетчето с чай и наблюдаваше как водата потъмнява.
— На всички ли разказа за мен?
Ева изглеждаше засегната.
— Не! Разбира се, че не! Аз просто… ами, тревожа се. Мислех, че може би Оливър знае нещо, което… Клеър, ти самата каза, че са се опитали да те убият. Някой трябва да направи нещо по въпроса.
— Той ли?
— А защо не? — Ева нервно поклащаше крак, а дебелият ток на черните й обувки потракваше. Чорапогащникът й бе на зелени и черни хоризонтални райета.
— Разбирам, че много държиш да си самостоятелна, но моля те. Малко помощ никога не вреди.
Права беше. Клеър въздъхна, извади пакетчето и отпи от горещата напитка. Не беше зле, въпреки жаркия ден.
— Остани — каза Ева. — Можеш да почетеш. Мястото е удобно за учене. После ще те закарам вкъщи, става ли?
Клеър кимна, изпълнена с благодарност. Имаше твърде много места, където можеше да изчезне на път към къщи, ако все пак Моника я бе забелязала. Не й харесваше, че трябва да измине три преки между студентския град, където животът бе оживен и весел, и потискащата тишина на останалата част от града, където се намираше Стъклената къща. Тя сложи настрана чая и извади учебниците си. Ева се върна да вземе поръчките от три момичета, облечени в тениски с логото на частно общежитие, които си бъбреха. Те се държаха грубо с нея и се изкикотиха зад гърба й. Ева се направи, че не забелязва, или ако бе забелязала, не й пукаше.
Но Оливър забеляза. Той остави инструментите, с които работеше, докато Ева се суетеше да приготви напитките, и се загледа втренчено в момичетата. Едно по едно, те млъкнаха. Не че направи нещо особено, просто втренченият му поглед свърши работа.
Когато Ева им взе парите, всяко от момичетата смирено й благодари и си взе рестото.