Не останаха дълго.
Оливър леко се усмихна, взе част от разглобената кафе-машина и я почисти, преди да я постави отново на място. Със сигурност усещаше, че Клеър го наблюдава, защото тихо каза:
— Не понасям грубостта. Не и тук.
Не бе сигурна дали говори за момичетата, или за това, че го е зяпнала, така че бързо се върна към учебниците.
Квадратните уравнения бяха чудесен начин да си прекара следобеда.
Смяната на Ева свършваше в девет, точно когато нощният живот в „Комън Граундс“ набираше скорост. Клеър, която не бе свикнала с глъчката, шума и музиката, не можа да се съсредоточи върху учебниците. Зарадва се, че намери извинение да прекъсне ученето, когато колегата на Ева — едно намусено, пъпчиво момче на възрастта на Шейн, я смени на бара. Ева отиде в задната стая, за да си вземе нещата, а Клеър си прибра учебниците в раницата.
— Клеър. — Тя вдигна поглед, изненадана, че някой друг си спомня името й, освен тези, които искаха да я убият, и видя Ким Валдез от общежитието.
— Здравей, Ким — каза тя. — Благодаря, че ми помогна…
Ким изглеждаше ядосана. Истински ядосана.
— Дори не се опитвай да ми благодариш! Заряза виолончелото ми захвърлено навън. Имаш ли представа колко много съм работила за това нещо? Голямо магаре си!
— Но… аз не съм…
— Не лъжи. Ти се изниза нанякъде. Надявам се, че си намерила торбите с боклуците си. Аз ги зарязах там, както ти заряза моите неща. — Ким пъхна ръце в джобовете си и я загледа втренчено. — Да не си ме помолила повече за услуга, разбра ли?
Не изчака отговор, а продължи към бара. Клеър въздъхна.
— Няма — рече тя и затвори ципа на раницата. Изчака няколко минути, тълпата се увеличаваше, а Ева не се виждаше никъде. Изправи се, отдръпна се да направи път на няколко момчета и се блъсна в една маса в тъмна ниша.
— Хей — чу се тих глас. Тя погледна и видя как чаша с кафе се преобръща и как бледа ръка с дълги пръсти я улавя, преди да се е обърнала. Ръката бе на младеж — не можеше да го нарече момче — с гъста тъмна коса и светли очи, който се бе настанил на масата, без тя да забележи.
— Извинявай — каза Клеър. Той й се усмихна и с блед език облиза няколко капки кафе от ръката си.
Почувства, че гореща вълна минава по гърба й и я побиха тръпки. Той се усмихна по-широко.
— Седни — каза той. — Аз съм Брандън. А ти?
— Клеър — се чу да казва тя и макар да нямаше такова намерение, седна и остави раницата си на пода до себе си. — Здрасти.
— Здравей. — Очите му не бяха просто светли, а много светли — светъл оттенък на синьото, който бе почти сребрист. Страшно готини. — Сама ли си тук, Клеър?
— Аз… не, аз… ами… — тя бърбореше като глупачка и не знаеше какво й става. Начинът, по който я гледаше, я караше да се чувства гола. Не по онзи готин „леле, мисля, че ме харесва“ начин, а по начин, от който й се искаше да се скрие. — Тук съм с приятелка.
— Приятелка — повтори той и се протегна, за да хване ръката й. Тя искаше да я издърпа, наистина, но някак си не можа да се овладее. Просто наблюдаваше как той обърна ръката й с дланта надолу, вдигна я към устните си и я целуна. Топлият влажен допир на устните му върху пръстите й я накара цялата да потрепери.
После прокара палец по китката й.
— Къде ти е гривната, малка Клеър? Послушните момичета си носят гривните. Ти нямаш ли?
— Аз… — В главата й ставаше нещо ужасно. Нещо, което я принуди да каже истината. — Не, нямам. — Защото тя знаеше какъв е Брандън и съжаляваше, че се е присмяла на Ева, съжаляваше, че се е усъмнила в думите й.
„Ще си получиш заслуженото“, й бе обещала Моника.
Е, ето го.
— Разбирам. — Очите на Брандън добиха още по-блед оттенък, докато станаха чисто бели, а зениците се превърнаха в малки, черни точици. Клеър не можеше да диша. Не можеше да изпищи. — Единственият въпрос е кой ще те получи. И тъй като аз първи бях тук…
Той освободи и ръката, и съзнанието й, и тя се облегна на стола с въздишка. Някой стоеше зад стола й, тя почувства силна топлина, а Брандън намръщено гледаше зад гърба й.
— Обиждаш гостоприемството ми — каза Оливър и сложи ръка на рамото на Клеър. — Ако пак притесниш приятелката ми Клеър тук, Брандън, ще се наложи да отнема привилегиите на всички. Разбираш ли? Не мисля, че искаш да даваш обяснение за това.
Брандън изглеждаше бесен. Очите му пак бяха станали сини и докато Клеър го наблюдаваше, той се озъби на Оливър и големите му кучешки зъби лъснаха. Съвсем истински, зъби като на змия, които изскачаха и после пак се прибираха, с бързината на ужилване от скорпион.