Клеър се изправи.
— Той няма да изпълни сделката — каза тя. — Няма да му позволя.
— Как точно ще го спреш? По дяволите, аз не мога да го спра, а той ме слуша. Или поне през повечето време.
— Виж, Ева каза… Ева каза, че вампирите притежават този град. Вярно ли е?
— Да. Те са тук, откакто хората се помнят. Ако живееш тук, се научаваш да живееш с тях. Ако не можеш, си заминаваш.
— Но те нали не се мотаят наоколо, хапейки хората.
— Това би било грубо — отговори той сериозно. — Не им се налага. Всички в тоя град, всички жители… плащат данък. Кръвен данък. По литър на месец, в болницата.
Тя се облещи.
— Аз не съм давала.
— Студентите не дават. Тях ги облагат с други данъци. — Той имаше мрачен вид и тя осъзна какво се кани да каже. Обзе я гадно, мъчително усещане за ужас точно преди той да го изрече. — Вампирите са сключили сделка с колежа. Те получават по два процента на година от най-доброто. Беше повече, но мисля, че се притесниха. Няколко пъти на косъм им се размина сблъсъкът с медиите. Телевизиите най-много си падат по случаите, когато някоя красива млада студентка изчезне. Защо? Какво замисляш, Клеър?
Тя си пое дълбоко дъх.
— Ако вампирите са планирали всичко това, значи те имат… организация. Нали така? Не може просто всеки да прави каквото си иска. Не и ако са толкова много. Някой от тях трябва да командва.
— Така е. Брандън си има шеф. И вероятно неговият шеф също има шеф.
— Значи трябва да сключим сделка с неговия началник — каза тя. — Да я заменим с нещо друго, вместо ухапване на Шейн.
— Какво имаш предвид?
— Сигурно искат нещо. Нещо повече от това, което вече имат. Трябва само да разберем какво е то.
Откъм стълбите се чу скърцане. Майкъл се обърна, за да погледне, Клеър също. Бе Ева.
— Не те чух да идваш — каза той.
Тя сви рамене и тихо слезе по стълбите, беше си свалила обувките. Дори черно-белите й чорапи имаха малки черепи на пръстите.
— Знам какво искат — каза тя. — Не че ще успеем да го намерим.
Майкъл я изгледа продължително. Ева не отмести поглед, тя вървеше право към него и Клеър изведнъж почувства, че се е озовала насред нещо лично. Може би заради начина, по който гледаше Ева, или как тя му се усмихваше, но Клеър се притесни и се съсредоточи върху купчината книги в края на масата.
— Не искам да се замесваш в това — каза Майкъл. С периферното си зрение Клеър видя как той се протегна и хвана Ева за ръката.
— Шейн е замесен. Клеър е замесена. Хей, дори ти се намеси. — Ева сви рамене. — Знаеш колко мразя да ме изолират. Освен това, ако има как да си го върна на Брандън, аз съм изцяло „за“. Пичът има нужда от едно хубаво пробождане с остър кол.
Те все още се държаха за ръце. Клеър се прокашля и Майкъл пръв пусна Ева.
— Какво? Какво искат?
Ева се ухили.
— Ооо, ще ти хареса — каза тя. — Искат една книга. И не се сещам за друг, който би се справил по-добре с търсенето й от такава любителка на книгите като теб.
В Морганвил имаше доста правила, за които Клеър никога не би предположила. Едно от тях бе кръводаряването… и тя се чудеше как Майкъл се измъква, без да си плаща данъка. Не би могъл да го плати, нали? След като не можеше да напуска къщата…
Седна с кръстосани крака на пода и върху лист хартия, откъснат от някаква тетрадка дневник написа заглавие, което гласеше: Плюсове за вампирите. В тази колонка записа „кръводаряване“, „защита“, „услуги“, „сделки“.
— Ох, запиши и полицейския час — каза Ева.
— Има полицейски час?
— О, да, разбира се. С изключение на университета. Не ги интересува дали студентите скитосват по цяла нощ, защото, сещаш се… — Ева имитира забиване на кучешките зъби в шията. Клеър преглътна и кимна. — Но за местните? О, да.
— Как така за тях това е плюс?
— Не трябва да се замислят кого могат и кого не бива да хапят. Ако се мотаеш навън, значи си вечеря.
Тя записа „полицейски час“. После обърна страницата и написа: Минуси за вампирите.