— От какво се страхуват? — попита тя.
— Не мисля, че сме изчерпали плюсовете — каза Майкъл. Той седна на пода до двете момичета… е, по-близо до Ева, забеляза Клеър. — Вероятно доста неща не си записала.
— Ей, недей да я депресираш още повече — скастри го Ева. — Не всичко е толкова мрачно. Очевидно не харесват дневната светлина…
Клеър го записа.
— И чесън, сребро… ъъ, светена вода…
— Сигурна ли си в това? — попита Майкъл. — Винаги съм мислил, че се преструват за тези неща, просто за всеки случай.
— Защо да го правят?
Клеър отговори, без да вдига поглед:
— Защото така е по-лесно да скрият това, което наистина би могло да ги нарани. Записвам го все пак, но може да не е вярно.
— За огъня е сигурно — каза Майкъл. — Когато бях дете, веднъж видях вампир да умира. Беше при една от сделките за отмъщение.
Ева си пое дълбоко въздух.
— А, да. Спомням си, че съм чувала за това. Том Съливан.
Клеър попита с широко отворени очи:
— Вампирът си е имал име?
— Не вампирът — обясни Майкъл. — Човекът, който го уби. Томи Съливан. Той бе нещо като неудачник, пиеше много, което не е толкова необичайно по тия места. Имаше дъщеричка. Тя почина. Той обвини вампирите, затова заля единия с газ и го подпали, както си седеше в средата на ресторанта.
— И ти си видял това? — попита Клеър. — На колко години си бил?
— В Морганвил порастваш бързо. Въпросът е там, че следващата нощ имаше процес. Томи нямаше големи шансове. Бе мъртъв преди зазоряване. Но… огънят върши работа. Само да не те хванат.
Клеър записа „огън“.
— Ами коловете?
— Виждала си Брандън — каза Ева. — Нима искаш да опиташ да го приближиш достатъчно, за да го прободеш? Аз не бих искала.
— Но вършат ли работа?
— Предполагам, да. Вампирите дори не одобряват да имаме огради с колове или градински колове. Когато купуваш дърва, трябва да попълниш формуляр.
Клеър го записа.
— Кръстове?
— Определено.
— Защо?
— Защото те са зли, бездушни, кръвосмучещи демони!
— Като учителя ми по физическо в шести клас, но той не се страхуваше от кръстове.
— Много смешно — каза Ева по начин, който показваше точно обратното. — Защото почти не са останали църкви, и доколкото знам не можеш да си набавиш кръст, освен ако сам не си направиш. А и тези хора са израснали — не е ли странно, че и те са били деца, а после са пораснали? — когато религията е била нещо, с което не се занимаваш само в неделя, а е била част от самия теб, всяка минута, всеки ден, и Господ винаги е бил готов да накаже лошите.
— Недей — промърмори Майкъл. — Господ отсъства по тия места.
— Не искам да обидя Големия шеф горе на небето, Майкъл, но той се е изпарил — рязко отговори Ева. — Знаеш ли колко нощи се молих в леглото: Боже, премахни всички лоши хора. И какво? Никакъв резултат. — Майкъл понечи да каже нещо. — И моля те, не ми казвай, че Бог ме обича. Ако Бог ме обичаше, щеше да ми прати билет за автобуса за Остин, така че да зарежа тоя град веднъж завинаги.
Ева звучеше ядосано. Клеър потропваше с молива си по масата, без да ги поглежда.
— Как пречат на хората да напускат града? — попита тя.
— Не пречат. Някои хора заминават. Искам да кажа, Шейн замина — каза Майкъл. — Мисля, че въпросът е как пречат на хората да разкажат за тях. И това му е странното.
— Кое това? — Клеър промърмори, а Ева се засмя.
— Аз самият не съм го изпитвал, защото никога не излизам от града, но Шейн каза, че щом се отдалечиш на десетина мили от Морганвил, те заболява ужасно главата и после започваш… да забравяш. Първо, не можеш да си спомниш името на града, после не можеш да си спомниш как да стигнеш до него и после не си спомняш, че в града има вампири. Или пък правилата. Вече нищо не съществува. Спомняш си всичко, ако се върнеш, но когато си извън града, не можеш ей така да вървиш и да разправяш за Морганвил, защото просто нищо не си спомняш.
— Чух слухове — каза Ева. — Някои хора започват да си спомнят, но им пращат… — Тя направи жест, сякаш си прерязва гърлото. — Наемни убийци.
Клеър се опита да си представи какво причинява такава загуба на памет. Лекарства, може би? Или… някакво местно енергийно поле? Или… е, нямаше представа. Но звучеше като магия, а магията я тревожеше. Тя предполагаше, че самите вампири са някакъв вид магия, и това още повече я обезпокои. Магията не съществува. Не бива да съществува, не бе редно. Това оскърбяваше научните й знания.