— Докъде стигнахме? — попита Майкъл. Разумен въпрос.
Клеър обърна друга страница и написа: „Загуба на памет след отпътуване“ и каза:
— Не съм сигурна. Искам да кажа, ако ще съставяме някакъв план, трябва да знаем, колкото се може повече и да сме сигурни, че сме подходили правилно. Така че, говорете. Какво друго знаете?
Разговорът продължи с часове. Часовникът на стената тържествено отбеляза девет часа, после десет, после единайсет. Бе почти полунощ и Клеър бе изписала повечето листа от тетрадката, когато погледна към Майкъл и Ева и попита:
— Още нещо? — и в отговор получи отрицателно завъртане на глава. — Добре. Разкажете ми сега за книгата.
— Не знам много — каза Ева. — Преди десет години пуснаха съобщение, че я търсят. Чух, че имат хора из целия град, които търсят в библиотеките, в книжарниците, навсякъде, където може да е скрита. Но шантавото е, че всъщност вампирите не могат да я прочетат.
— Искаш да кажеш, че е на някакъв друг език?
Майкъл повдигна вежди.
— Не мисля, че обяснението е толкова просто. Тия гадове говорят поне по няколко езика.
— Мъртви езици — уточни Ева. Когато я погледнаха, тя се ухили. — Какво? Хайде де. Смешно е!
— Може би не могат да я прочетат поради същата причина, поради която хората не си спомнят нищо, когато напуснат града — каза бавно Клеър. — Може би защото нещо не им позволява.
— Това е добър скок и руският съдия ти дава девет точки и половина за стил, така че браво — каза Ева. — Важното е, че знаем как изглежда книгата.
— Как? — Клеър се приготви да записва.
— Книга с кафява кожена подвързия и някакъв символ на корицата.
— Какъв? — Защото кафява кожена подвързия не бе кой знае каква отличителна черта, като говорим за книги.
Ева запретна ръкава на тясната черна мрежеста блуза и протегна ръката си. Там, татуиран в синьо, се виждаше знак, който приличаше на омега, но с някои допълнителни извивки. Обикновен знак, но Клеър определено не го бе виждала преди.
— Този знак търсят. Те направиха тази татуировка на всички, които растат в защитени семейства, за да помним какво да търсим.
Клеър се взира няколко секунди, искаше й се да попита на колко години е била Ева, когато са й направили татуировката, но не посмя. Старателно нарисува символа в тетрадката.
— И никой не я е открил. Сигурни ли са, че е тук?
— Изглежда така смятат. Но се обзалагам, че техните хора я търсят по целия свят. Изглежда е много важна за тях.
— Имаш ли представа защо?
— Никой не знае — каза Майкъл. — През целия си живот съм питал, повярвай ми. Никой няма представа. Дори и вампирите.
— Как може да търсят нещо и да не знаят защо го търсят?
— Не казвам, че никой не знае защо. Вампирите си имат йерархия и тези, с които съм разговарял, не са от най-високопоставените. Въпросът е, че ние не можем да разберем и не бива да си губим времето с главоблъсканици.
— Хубаво е да го знам. — До символа на книгата Клеър записа: Съдържание — неизвестно, после — Ценно!!!!! с много удивителни под него и го подчерта с три дебели линии. — Така че, ако открием книгата, можем да я заменим срещу това да ни отърват от Моника и да отменят сделката на Шейн.
Майкъл и Ева се спогледаха.
— Ти пропусна ли онази част, където ти разказвахме, че вампирите обръщат Морганвил наопаки в опита си да намерят книгата? — запита Ева.
Клеър въздъхна, обърна една страница и посочи една от бележките, които бе записала. И Ева, и Майкъл се наведоха да я прочетат.
Вампирите не могат да я прочетат.
Те изглеждаха слисани.
— Налага се да прекарам известно време в библиотеката — каза Клеър. — И ми трябват някои неща.
— За какво? — Ева все още не загряваше, но Майкъл се бе досетил.
— Да фалшифицираме книгата ли? — запита той. — Наистина ли смяташ, че ще свърши работа? Какво според теб ще стане, когато открият, че сме ги измамили?
— Лоша идея — каза Ева. — Много лоша идея. Честно.
— Хора — каза Клеър спокойно. — Ако внимаваме, никога няма да заподозрат, че сме толкова умни, че да направим подобно нещо. Да не споменавам и смели. Така че ние им даваме фалшификата… това е повече, отколкото някой има. Може да се вбесят, но ще се вбесят, че някой я е фалшифицирал. Ние просто я открихме.