— Професоре, спокойно, всичко е наред…
— Не. Не мога да ги оставя да я вземат. Рафтът с книги. Черна…
Очите му се разшириха, той изви гръб, издаде ужасен звук и после…
После просто умря. Нищо вълнуващо, никакви речи, никаква тържествена музика, която да й подскаже какво се случва. Той просто си отиде и макар тя да сложи разтрепераните си пръсти на шията му, знаеше, че няма да усети пулс, защото той изглеждаше различно. Приличаше на гумена кукла, не на човек.
Вратите на асансьора се отвориха. Клеър грабна раницата си и празния термос и хукна към другия край на пустия тухлен коридор, където през аварийния изход излезе навън в яркия слънчев следобед.
Остана там няколко секунди, като трепереше, дишаше задъхано и плачеше, после се опита да измисли къде да отиде. Анджела и Джон смятаха, че се казва Нойберг, което бе добре. Не бе добре за самата Нойберг, ако имаше такава, но те накрая щяха да разберат коя е Клеър. Трябваше да се прибере вкъщи преди това.
Рафтът с книги. Черна подвързия.
Професор Уилсън бе прекарал в тази стая седем години и през цялото време се е ровил в книгите. Вероятно е вземал онези, които е смятал, че ще имат стойност на черния пазар.
Ами ако?…
Не. Не може да бъде.
Освен… освен ако можеше? Ако преди година или преди пет години професор Уилсън бе открил книгата, която вампирите толкова искат да притежават, и бе решил да я задържи за черни дни? В крайна сметка и тя планираше да направи същото, само че за нея бурните времена вече бяха настъпили.
Трябваше й адресът му.
Сградата по изкуства и комуникации не бе далеч и тя пробяга почти целия път, докато болката във все още натъртения й глезен и изгорения гръб не я принудиха да намали темпото. Няколко стъпала я изведоха пред кабинетите, тя мина край този на професор Уилсън, който бе затворен и заключен, и спря до отрупаното бюро в преддверието. На табелката пишеше Вивиан Самсън, но всички я наричаха жената — дракон, а жената, която седеше зад бюрото, си бе заслужила прякора. Беше стара, дебела и пословично сприхава. Пушенето бе забранено във всички сгради в университета, но жената дракон държеше препълнен пепелник в края на бюрото си и запалена цигара висеше от ъгъла на начервените й устни. Прическата й бе като кошер, сякаш бе излязла от стар филм. На бюрото имаше и компютър, но той не бе включен и доколкото Клеър можеше да се досети от дългите й, ярко лакирани в червено нокти, жената дракон не докосваше клавиатурата.
Тя не обърна внимание на Клеър и продължи да чете отвореното пред нея списание.
— Ъъъ… извинете? — обади се Клеър. Усещаше, че от бягането в жегата лепне от пот, и все още й бе зле от това, което се случи в библиотеката. Жената дракон обърна една страница от списанието. — Трябва ми…
— В почивка съм. — Ръката с червените нокти извади цигарата от начервените устни, за да изтръска пепелта в пепелника. — Дори не трябва да съм тук. Проклети докторанти. Ела след половин час.
— Но…
— Без но. В почивка съм. Къш.
— Но професор Уилсън ме изпрати да взема нещо от къщата му, обаче не ми даде адреса и закъснявам за час, и моля ви…
Жената дракон затвори списанието.
— О, за бога. Ще му извия врата, когато се върне. Ето. — Тя взе една визитка от картотеката и я даде на Клеър, като я гледаше мрачно. — Ако си някоя откачалка, не е мой проблем. Кажи на Негово величество, че ако иска да се натиска със студентки, да се сеща да им каже проклетия си адрес. Разбра ли?
— Разбрах — каза Клеър с тих глас. Да се натиска със… Няма да мисли за това сега. Не сега. — Благодаря.
Жената дракон издуха облак дим от ноздрите си и повдигна вежди, които така бяха оскубани, че бяха по-скоро намек за вежди, вместо истински.
— Добре си възпитана. Хайде, заминавай, преди да се сетя, че не трябва да съм на работа в момента.
Клеър побягна, като стискаше визитката с изпотени пръсти.
13
— Знаеш ли — каза Шейн двадесет минути по-късно, — бих се чувствал много по-спокоен за нас двамата, ако не смяташе, че трябва да молиш точно мен за помощ при влизане с взлом.
Стояха на задната веранда на професора и Клеър надничаше през тъмния прозорец в също толкова тъмната дневна. Обзе я внезапно чувство за вина, че се гласят да влязат с взлом, но тя бе позвънила на Шейн, преди сърцето й болезнено да се свие, и сега пак си спомни как той казва „за нас двамата“.