— Тръгвам веднага — заяви Нед Бомонт.
— Добре, но грешиш — каза Джек. — Знаеш, че нямаш работа с плашливи деца. Те не си поплюват.
— Къде е пистолетът? — повтори Нед Бомонт.
Джек се изправи и започна да разкопчава горницата на пижамата си.
— Дай ми пистолета и си лягай пак. Аз отивам! — настоя Нед Бомонт.
Джек закопча копчето, което току-що беше разкопчал, и се мушна в леглото.
— Пистолетът е в най-горното чекмедже на бюрото — отговори той. — Там има и запасни патрони, ако ти потрябват. — Обърна се по хълбок и затвори очи.
Нед Бомонт намери пистолета, пъхна го в задния джоб на панталона си, каза: „До скоро виждане“ и излезе.
6
„Бъкман“ представляваше квадратна жилищна сграда, заемаща по-голямата част от квартала, в който се намираше. Вътре Нед Бомонт каза, че иска да се види с мистър Дюи. Когато го запитаха за името му, отговори: „Нед Бомонт“.
Пет минути по-късно слезе от асансьора и тръгна по дълъг коридор към една отворена врата, на която стоеше Бърни Диспейн.
Диспейн беше дребен човечец, нисък и жилест, с несъразмерно голяма за тялото му глава. Дълга, гъста, бухната, къдрава коса увеличаваше размерите на главата му дотам, че й придаваше уродлив вид. Лицето му бе мургаво, широко, с малки очички; дълбоки бръчки пресичаха челото и се спущаха от ноздрите покрай устата. На едната си буза имаше светлочервеникав белег. Синият му костюм беше грижливо изгладен; не носеше никакви бижута.
Застанал на вратата с язвителна усмивка, той каза:
— Добро утро, Нед.
— Искам да говоря с теб, Бърни — отвърна Нед Бомонт.
— Така и предположих. Щом ми съобщиха по телефона името ти, веднага си рекох: „Обзалагам се, че иска да говори с мен.“
Нед Бомонт мълчеше. Устните на жълтото му лице бяха стиснати.
Усмивката на Диспейн стана още по-широка.
— Хайде, момчето ми, не бива да висиш така. Влизай — каза той и се дръпна настрана.
Врата водеше към малък вестибюл. През отсрещната врата, която стоеше отворена, се виждаха Лий Уилшир и мъжът, който бе ударил Нед Бомонт. Те стягаха два куфара, но прекъснаха тази работа и се загледаха в Нед Бомонт.
Той влезе във вестибюла.
Диспейн го последва, затвори вратата на коридора и рече:
— Хъшлака е малко сприхав, та когато вчера ти ме посрещна, си помисли, че ще направиш някаква пакост, разбираш ли? Аз хубаво го насолих за това, тъй че ако поискаш, може да ти се извини.
Хъшлака измърмори нещо полугласно на Лий Уилшир, която гледаше злобно Нед Бомонт. Тя се засмя ехидно и отговори:
— Да, джентълмен до мозъка на костите.
Бърни Диспейн каза:
— Влезте, не бойте се, мистър Бомонт. Вие вече се познавате с тия хора, нали?
Нед Бомонт пристъпи в стаята, където бяха Лий и Хъшлака.
— Как е коремът? — попита Хъшлака.
Нед Бомонт не отговори.
Бърни Диспейн възкликна:
— Я гледай! Уж казваш, че си дошъл тук да говориш, а почти не съм чул гласа ти.
— Аз искам да говоря с теб — рече Нед Бомонт. — Нужни ли са ни всички тия хора?
— На мен са ми нужни — отговори Диспейн. — На теб — не. И можеш да се отървеш от тях само ако излезеш и отидеш да си гледаш работата.
— Моята работа е тук.
— А, да, въпросът беше за пари. — Диспейн се усмихна на Хъшлака. — Нали ставаше въпрос за пари, Хъшлак?
Хъшлака се бе отместил така, че препречваше вратата, през която Нед Бомонт бе влязъл в стаята.
— Ставаше въпрос за нещо — отвърна той с дрезгав глас, — но забравих точно за какво.
Нед Бомонт свали палтото си и го метна на облегалката на едно кафяво кресло. Седна на креслото и скри шапката зад гърба си.
— Този път дойдох по друга работа — каза той. — Аз съм… чакайте да видя. — Извади от вътрешния джоб на сакото си един лист, разгъна го, погледна го и каза:
— Аз съм тук в качеството на специален следовател при окръжната прокуратура.
За малка част от секундата веселият блясък в очите на Диспейн помръкна, но той каза веднага:
— Я гледай, напредваш в обществото! Последния път, когато те видях, ти само прислужваше на Пол.
Нед Бомонт сгъна отново листа и го прибра в джоба си.
— Е, хайде — подкани го Диспейн, — разследвай нещо за… каквото и да е… просто да ни покажеш как става. — Той седна срещу Нед Бомонт, клатейки огромната си глава. — Да не искаш да кажеш, че си бъхтал толкова път до Ню Йорк, за да ме разпитваш за убийството на Тейлър Хенри?
— Да.
— Много жалко. Можеше да си спестиш този път. — Той махна тържествено към куфарите на пода. — Щом разбрах от Лий каква е работата, започнах да стягам багажа си да дойда да се посмея на твоята инсценировка.
Нед Бомонт се изтегна удобно на креслото си, отметна ръка назад.