Затвори телефона и прекоси стаята да прегледа пощата на масата до вратата. Имаше няколко списания и девет писма. Погледна набързо пликовете, сложи ги обратно на масата, без да отвори никой от тях, и влезе в спалнята да се съблече, после — в банята да се обръсне и изкъпе.
Окръжният прокурор Майкъл Джоузеф Фар беше пълен четиридесетгодишен човек. Косата му приличаше на червеникаво стърнище над червендалестото свадливо лице. На ореховото Му писалище нямаше нищо освен телефон и голям настолен комплект за писане от зелен оникс, на който между две автоматични писалки в черно и бяло, наклонени към двете страни под остър ъгъл, стоеше гола женска фигура от метал, държаща над главата си самолет.
Той стисна десницата на Нед Бомонт в двете си ръце и го натика в едно кожено кресло, след което се върна на мястото си. Люлеейки се на фотьойла си, попита:
— Добре ли пътува? — През дружелюбността в очите му проблясваше любопитство.
— Горе-долу — отговори Нед Бомонт. — Идвам във връзка с Франсис Уест: как стои работата с Тим Айвънс след неговото ликвидиране?
Фар трепна, после сля това уплашено движение с бавно извъртане, уж да се намести по-удобно в креслото.
— Е, няма да има чак толкова голямо значение — каза той, — защото все още е налице третият брат, който може да свидетелства против Айвънс. — Той твърде явно отбягваше очите на Нед Бомонт, взирайки се в единия ъгъл на ореховото писалище. — Защо? Какво имаш предвид?
Нед Бомонт наблюдаваше сериозно човека, който не го гледаше.
— Просто се интересувах. Но щом другият брат ще разпознае Тим, значи всичко е наред.
Фар каза, все тъй без да го поглежда:
— Разбира се. — Пет-шест пъти той полюля бавно креслото си по един-два инча напред-назад. Месестите му бузи потрепваха на леки гънки там, където покриваха мускулите на челюстите. Той се прокашля и стана. Сега вече гледаше Нед Бомонт дружелюбно. — Почакай за минутка — каза той. — Трябва да изляза да проверя нещо. Ако не им вися над главата, всичко забравят. Не си отивай. Искам да поговоря с теб за Диспейн.
— Не бързай — промърмори Нед Бомонт, когато окръжният прокурор вече излизаше от кабинета си и докато го нямаше, цели петнайсет минути седя и пуши спокойно.
Фар се върна намръщен.
— Извинявай, че те оставих така — каза той, като седна, — но сме затънали до гуша в работа. Ако продължава все така… — довърши мисълта си, като разпери отчаяно ръце.
— Не се притеснявай. Има ли нещо ново около убийството на Тейлър Хенри?
— Засега нищо.
— Точно за това исках да те попитам — за Диспейн. — Фар явно пак отбягваше погледа на Нед Бомонт.
В ъгълчетата на устата на Нед Бомонт трепна за миг тънка подигравателна усмивка, която събеседникът му не можа да забележи. Той каза:
— Като се замисли човек, почти нямаме в какво да го обвиним.
Фар кимна бавно към ъгъла на бюрото си:
— Може би, но бягството му от града същата нощ май не говори в негова полза.
— Той е имал друга причина да бяга — каза Нед Бомонт, — и то доста основателна. — Неясната усмивка пак се мярна и изчезна.
Фар кимна отново, сякаш беше готов да се съгласи.
— Мислиш ли, че е възможно той да го е убил? Нед Бомонт отговори небрежно:
— Не мисля, че го е убил, но не е изключена такава възможност. И имаш достатъчно основания да го задържиш известно време, ако е нужно.
Окръжният прокурор вдигна глава и погледна Нед Бомонт. Усмихвайки се едновременно стеснително и дружелюбно, той каза:
— Прати ме по дяволите, ако мислиш, че това не е моя работа, но защо, за бога, Пол те прати в Ню Йорк да търсиш Бърни Диспейн?
Нед Бомонт забави отговора си, за да помисли. После помръдна леко рамене и отвърна:
— Той не ме прати. Позволи ми да отида.
Фар не каза нищо.
Нед Бомонт напълни дробовете си с дим от пурата, изпразни ги и рече:
— Бърни ме измами на конния тотализатор. Затова избяга. Чиста случайност е, че Тейлър Хенри бе убит вечерта на същия ден, когато Пеги О’Туул победи в състезанието. А аз бях заложил на нея хиляда и петстотин долара.
— Добре, Нед — вметна бързо окръжният прокурор. — Какво правите с Пол не ме интересува. Но аз… разбираш ли, не съм напълно уверен дали Диспейн не е срещнал младия Хенри на улицата и не го е пречукал. За всеки случай мисля да го задържа още известно време. — Месестата му, издута уста се изкриви от малко подкупваща усмивка. — Не мисли, че си пъхам носа в работите на Пол или в твоите, но… — Червендалестото му лице беше подпухнало и лъскаво от пот. Внезапно той се наведе и издърпа едно чекмедже на бюрото. Под пръстите му зашумоля хартия. Ръката му се измъкна от чекмеджето и се протегна през бюрото към Нед Бомонт. В нея имаше малък бял плик с разрязан край. — Ето. — Гласът му беше хрипкав. — Прегледай това и кажи какво мислиш. А може да е просто глупост?