След петнайсет минути Медвиг стана и рече:
— Е, още не сме грабнали победата, но тя се очертава. Залягайте здраво и ще успеем. — Той се изправи до вратата и се ръкува с всекиго по ред. Излизаха малко забързано.
Когато останаха с Медвиг сами в стаята, Нед Бомонт, без да става от стола си, запита:
— Да чакам ли, или да се измитам?
— Чакай! — Медвиг прекоси стаята, приближи се до прозореца и погледна обляната от слънце Китайска улица.
— Значи с двете ръце действаш, а? — попита Нед Бомонт след кратка пауза.
Медвиг се извърна от прозореца и кимна.
— Друг начин не зная… — И се усмихна по момчешки на човека, който бе яхнал стола — … освен може би и с краката.
Нед Бомонт понечи да каже нещо, но му попречи изскърцването на топчестата дръжка на вратата, която се превъртя.
Някакъв човек отвори и влезе. Малко над среден ръст, той имаше елегантна фигура — елегантност, която му придаваше измамно крехък вид. Макар че пригладената му коса беше съвсем бяла, вероятно не бе прехвърлил тридесет и петте. Извънредно ясните му сивосини очи бяха разположени на доста продълговато и тясно, но изящно изваяно лице. Носеше тъмносиньо палто върху тъмносин костюм и държеше черно бомбе в ръка, пъхната в черна ръкавица.
Човекът, който влезе подире му, беше кривокрак мургав главорез със същия ръст. С полегатите си широки рамене, дълги дебели ръце и сплеснато лице приличаше малко на маймуна. Неговата измачкана сива мека шапка стоеше на главата му. Той затвори вратата и се облегна на нея, като пъхна ръце в джобовете на карираното си палто.
Първият, който по това време бе пристъпил четири-пет крачки в стаята, сложи шапката си на един стол и се залови да сваля ръкавиците си.
Медвиг с ръце в джобовете на панталоните се усмихна любезно и каза:
— Как си, Шед?
Белокосият отговори:
— Отлично, Пол. А ти? — Гласът му беше приятен баритон. В говора му се долавяше слаб ирландски акцент.
Медвиг посочи с леко кимване човека на стола и попита:
— Познаваш ли се с Бомонт?
— Да — отговори О’Рори.
— Да — потвърди и Нед Бомонт.
Никой от двамата не кимна на другия, Нед Бомонт дори не стана от стола си.
Шед О’Рори бе свалил вече ръкавиците си. Сложи ги в джоба на палтото си и каза:
— Политиката си е политика, бизнесът си е бизнес. Аз си пробивам път с пари и съм готов да продължавам да си пробивам път с пари, но желая да получа това, за което плащам. Гласът му беше любезно сериозен.
— Какво искаш да кажеш? — попита Медвиг, като че ли чутото не го интересуваше особено.
— Искам да кажа, че половината от полицаите в града плащат баничките и бирата си с пари, които получават от мен и от някои мои приятели.
Медвиг седна до масата.
— Е, и какво? — попита той все тъй небрежно.
— Желая да имам това, за което плащам. А аз плащам да ме оставят на мира. Искам да ме оставят на мира.
Медвиг се подсмихна.
— Да не би да ми се оплакваш, Шед, че твоите полицаи не искат да ти се отблагодаряват?
— Ето за какво ми е думата: Дулън ми съобщи снощи, че ти лично си наредил да затворят моите заведения.
Медвиг пак се подсмихна и обърна глава към Нед Бомонт:
— Какво мислиш по този въпрос, Нед?
Нед Бомонт се усмихна кисело, но си замълча.
— Знаеш ли какво мисля аз? — каза Медвиг. — Мисля, че капитан Дулън се преуморява. Мисля, че някой трябва да даде на капитан Дулън хубава дълга отпуска. Напомни ми после за това.
— Аз плащам за закрила, Пол, и я изисквам — настояваше О’Рори. — Бизнесът си е бизнес, политиката си е политика. Нека да не ги смесваме.
— Няма да го бъде — отвърна Медвиг.
Сините очи на Шед О’Рори гледаха замечтано нещо в далечината. Той се усмихна малко тъжно и в приятния му глас с лек ирландски акцент прозвуча печална нотка, когато заговори:
— Значи ще се лее кръв.
Сините очи на Медвиг станаха непроницаеми, а гласът му — трудно разгадаем, като очите.
— Щом желаеш това — каза той.
Белокосият кимна.
— Ще трябва да се лее кръв — повтори той все така печално. — Аз не съм дете, за да ме разиграват.
Медвиг се облегна на стола си и преметна крак въз крак. От тона му личеше, че не придава особено значение на думите. Той каза:
— Може да си вече голям, но ще слушаш. — Сви устни и добави, сякаш отпосле му беше дошло наум: — Ти вече слушаш.
Замечтаността и тъгата мигновено изчезнаха от очите на Шед О’Рори. Той сложи черната шапка на главата си. Оправи яката на палтото си. Насочи дълъг бял пръст към Медвиг и произнесе: