— Да.
О’Рори изцъка и попита:
— А отде знае, че ще скроя номер на Айвънс?
— Е, сетихме се.
О’Рори се усмихна.
— По-право ти си се сетил — забеляза той. — Пол не е чак толкова съобразителен.
Нед Бомонт направи скромна гримаса и попита:
— А ти какъв номер му скрои?
О’Рори се изкиска.
— Пратихме тоя глупак в Брейууд да купи пистолети, а после си послужихме с тях. — Сивосините му очи изведнъж станаха жестоки и остри. След това отново в тях блесна весело пламъче и той добави: — Е, разбира се, сега, когато Пол е твърдо решил да го направи на въпрос, това не е толкова важно. Но именно то го накара да се заяде с мен, нали?
— Да — потвърди Нед Бомонт, — макар че рано иди късно пак щеше да се случи. Пол смята, че те е лансирал тук и трябва да стоиш под неговото крило и да не се разпростираш дотам, че да го изместиш.
О’Рори се усмихна кротко.
— И ще го накарам да съжалява, че ме е лансирал — обеща той. — Нека…
Отвори се една врата и влезе някакъв човек. Той беше млад, с големи уши, едър нос и широк като чувал костюм. Косата му с неопределен тъмен цвят имаше нужда от подстригване, а доста мръсното лице беше твърде набръчкано за годините му.
— Влез, Хинкъл — каза О’Рори. — Това е Бомонт. От него ще получиш сведенията. Покажи ми материала, когато го напишеш. Ще дадем първия изстрел в утрешния брой.
Хинкъл се усмихна с развалените си зъби и промърмори на Нед Бомонт някаква неразбираема любезност. Нед Бомонт стана и каза:
— Чудесно. А сега да вървим в квартирата ми и да се залавяме за работа.
О’Рори поклати глава.
— Тук ще бъде по-добре — рече той.
Нед Бомонт взе шапката и палтото си, усмихна се и каза:
— Съжалявам, но чакам няколко души да ми се обадят по телефона, а имам и друга работа. Вземете си шапката, Хинкъл.
Хинкъл стоеше вцепенен и безмълвен, с уплашен вид.
— Ще трябва да останеш тук, Бомонт — каза О’Рори. — Не можем да допуснем да ти се случи нещо. При нас ще бъдеш в пълна безопасност.
Нед Бомонт се усмихна колкото може по вежливо.
— Ако се безпокоиш за парите — той бръкна в сакото си и извади пачката банкноти, — можеш да си ги задържиш, докато дам сведенията.
— За нищо не се безпокоя — отговори невъзмутимо О’Рори. — Но ще си имаш неприятности, ако Пол научи, че си идвал при мен, а не искам да рискувам да те очистят.
— Вземи си парите — каза Нед Бомонт. — Аз си тръгвам.
— Не — каза О’Рори.
— Да — настоя Нед Бомонт.
Хинкъл се обърна бързо и излезе от стаята.
Нед Бомонт се извърна и тръгна към другата врата, през която бе влязъл в стаята, като вървеше изправен, без да бърза.
О’Рори каза нещо на булдога в нозете си. Кучето стана и с тромава забързаност, клатейки се като гъска, заобиколи Нед Бомонт и отиде до вратата. Застана разкрачено пред вратата и се взря свирепо в Нед Бомонт.
Нед Бомонт се усмихна със стиснати устни и се обърна към О’Рори. Пачката със стодоларови банкноти беше още в ръката му. Той вдигна ръка, каза: „Знаеш къде можеш да си я пъхнеш“ — и захвърли пачката банкноти срещу О’Рори.
Когато Нед Бомонт свали ръка, булдогът тромаво скочи към него. Челюстите му се затвориха върху китката на Нед Бомонт. Той се изви наляво и се отпусна на коляно, с увиснала към пода ръка, за да я облекчи поне от тежестта на кучето.
Шед О’Рори се привдигна от креслото си и отиде до вратата, през която бе излязъл Хинкъл. Отвори я и заповяда:
— Влезте за малко.
После се приближи до Нед Бомонт, който, все още коленичил, се опитваше да се остави на кучето, дърпащо ръката му, за да намали болката. Кучето се беше почти прилепило о пода, опряно на четирите си крака, и не пускаше ръката.
В стаята влязоха Уиски и още двама. Единият от новодошлите беше маймуноподобният, кривокрак тип, който беше придружавал Шед О’Рори в клуб „Дървена къщурка“. Другият — червенокос деветнайсет-двайсетгодишен хлапак, як, румен и начумерен. Начумереният хлапак заобиколи Нед Бомонт и застана между него и вратата. Кривокракият главорез улови с дясната си ръка лявата на Нед Бомонт — ръката, която кучето не държеше. Уиски се спря по средата между Нед Бомонт и другата врата.
Тогава О’Рори подвикна на кучето: „Пети.“
Кучето пусна китката на Нед Бомонт и с патешко клатушкане се приближи до господаря си.
Нед Бомонт се изправи. Лицето му беше бледо и мокро от пот. Той погледна скъсания ръкав на сакото си, одраната си китка и кръвта, която се стичаше по ръката му. Ръката му трепереше.
О’Рори произнесе е мелодичния си ирландски акцент:
— Сам си го търсеше.
Нед Бомонт отмести очи от китката си към белокосия.
— Да — каза той, — но не е достатъчно, за да ми попречи да изляза оттук.