Той помълча малко. После запита:
— А какво се е случило с мен? Или още не сте напреднали в уроците си дотам, че да знаете това?
— Вероятно пиянско сбиване — отговори му сестрата, но след това не можа да сдържи лицето си спокойно. Засмя се и каза: — Не, честна дума, не трябва да говорите толкова много и не бива да се срещате с никого, докато лекарят не разреши.
2
Пол Медвиг дойде рано следобед.
— Страшно се радвам, че те виждам пак жив! — възкликна той и улови с две ръце превързаната лява ръка на болния.
— Нищо ми няма — каза Нед Бомонт. — Но чуй какво трябва да направим: грабни Уолт Айвънс и нареди да го заведат в Брейууд и да го покажат на тамошните търговци на оръжие. Той…
— Ти вече ми говори за това — прекъсна го Медвиг. — Направено е нужното.
Нед Бомонт се намръщи.
— Нима съм ти говорил?
— Разбира се — сутринта, когато те намерили. Откарали те в болницата за първа помощ, но ти не си им позволявал да ти правят нищо, докато не разговаряш с мен, аз дойдох тук, ти ми разправи за Айвьнс и Брейууд и загуби съзнание.
— Нищо не помня — рече Нед Бомонт. — Притиснахме ли ги?
— Пипнахме Айвънсовците, и Уолт Айвънс изплю камъчето, след като в Брейууд го разпознаха. Съдебните заседатели подведоха под отговорност Джеф Гарднър и двама фиктивни ищци, но не ще можем да хванем Шед въз основа на това. Айвънс е подкокоросал някой си Гарднър, а всички знаят, че не би направил нищо, без Шед да му нареди, но друго е да се докаже.
— Джеф? Оня, дето прилича на маймуна ли? Арестуваха ли го вече?
— Не. Предполагам, че Шед го е укрил, след като ти си се измъкнал. Май са те държали доста?
— Ъхъ. В „Кучешката колибка“, на горния етаж. Отидох там да поставя клопка на тоя хубостник, но сам влязох в клопката. — Нед Бомонт се намръщи. — Спомням си, че пристигнах там с Уиски Васос, кучето ме ухапа, а Джек и един риж хлапак ме биха. След това имаше нещо като пожар и… това е кажи-речи всичко. Кой ме е намерил и къде?
— Един полицай те видял да пълзиш на четири крака насред Колман Стрийт в три часа сутринта, оставял си кървава диря.
— Това няма да им се размине — каза Нед Бомонт.
3
Дребничката медицинска сестра с големите очи отвори предпазливо вратата и подаде глава.
Нед Бомонт се обърна към нея с уморен глас:
— Влезте, да не играем на криеница! Не мислите ли, че такава игра не подхожда на годините ви?
Медицинската сестра разтвори вратата по-широко и застана на прага, продължавайки да държи с една ръка ръба на вратата.
— Нищо чудно, че ви бият… — каза тя. — Исках да видя дали сте буден. Мистър Медвиг е тук… — придиханието в гласа й стана по-забележимо, очите й — още по-светли — …с една дама…
Нед Бомонт я погледна с любопитство и лека насмешка.
— Каква дама?
— Мис Джанет Хенри — отговори тя така, като че разкриваше нещо неочаквано приятно.
Нед Бомонт се обърна на хълбок, извръщайки лице от сестрата. Затвори очи. Едното ъгълче на устата му затрептя, ала гласът му беше безстрастен:
— Кажете им, че спя.
— Не може така — възрази тя. — Те знаят, че не спите… дори и да не са ви чули да говорите… иначе отдавна щях да се върна.
Той изпъшка театрално и се привдигна на лакът.
— Няма отърване, друг път тя пак ще дойде — промърмори той. — По-добре да свършим сега.
Медицинската сестра го изгледа с презрение и подхвърли иронично:
— Наложи се да поставим полицаи пред болницата, за да пропъждат жените, които искат да се доберат до вас.
— Лесно ви е да говорите така — отвърна той. — Сигурно ви правят впечатление дъщерите на сенаторите, които непрекъснато са в центъра на вниманието, но те никога не са ви преследвали така, както преследват мен. Мога да ви кажа, че са отровили живота ми, те и техните светски фотографи. Дъщери на сенатори, никога дъщери на членове на долната камара или дъщери на министри, или в краен случай дъщеря на общински съветник — нищо друго освен… Не мислите ли, че сенаторите са по-плодовити от…
— Откровено казано, не сте никак смешен — рече сестрата. — Смешна е само прическата ви. Ще ги доведа. — И излезе от стаята.
Нед Бомонт въздъхна дълбоко. Очите му блестяха. Той облиза устни и после ги стисна в студена, потайна усмивка, ала когато Джанет Хенри влезе в стаята, лицето му изобразяваше небрежна вежливост.
Тя се приближи направо до леглото му и каза:
— О, мистър Бомонт, толкова се зарадвах, като научих, че бързо оздравявате, че просто не можех да не дойда. — Тя сложи ръка върху неговата и му се усмихна. Макар че очите й бяха тъмнокестеняви, светлорусата й коса ги правеше да изглеждат тъмни. — Ако моето идване ви е неприятно, Пол не е виновен за това. Аз го накарах да ме доведе.