Приглаждайки черната си рокля, тя се приближи до леглото и седна на него.
Той метна мантото върху облегалката на един стол и застана пред нея разкрачен, с ръце в джобовете на халата.
Тя го оглеждаше критично.
— Не изглеждаш толкова зле — каза след малко, — макар и не още толкова добре. Как се чувстваш?
— Отлично, кисна тук само заради медицинските сестри.
— И това не ме учудва — каза му тя. — Но не ме зяпай като гладен котарак. Плашиш ме. Седни — и потупа леглото до себе си.
Той седна до нея.
— Пол, изглежда, смята, че си извършил нещо много възвишено и благородно — каза тя, — не зная точно какво, но съм убедена, че ако просто се държеше прилично, нямаше да се насадиш така.
— E-е, майко… — подзе той.
Но мисис Медвиг го прекъсна. Сините й очи, млади като на сина й, пронизваха кестенявите очи на Нед Бомонт.
— Слушай, Нед, нали Пол не е убил оня фукльо? Очите и устата на Нед Бомонт се разтвориха от учудване.
— Не е.
— Така си и мислех — каза старата жена. — Той винаги е бил добро момче, ала чух, че се подхвърляли някакви злобни намеци, а само господ знае какво става в тая политика. Нищо не разбирам.
В очите на Нед Бомонт, впити в костеливото й лице, изумлението беше примесено с ирония.
— Зяпай ме колкото си щеш — каза тя, — но никога не съм могла да проумея какво кроите вие, мъжете, и какво вършите, без да мислите. Много-много преди да се родиш ти, престанах да се опитвам да го проумея.
Той я потупа по рамото и произнесе с възхищение:
— Ти си жена на място, майко.
Мисис Медвиг се дръпна и отново вторачи в него строгите си проницателни очи.
— А щеше ли да ми кажеш, ако Пол действително го беше убил? — запита тя.
Той поклати отрицателно глава.
— Тогава отде да зная, че не го е убил? Нед Бомонт се засмя.
— Защото — обясни той, — дори и да го беше убил, пак щях да кажа „не“. Но на въпроса ти бих ли ти казал истината, ако беше го убил, щях да отговоря с „да“. — Веселостта изчезна от очите и гласа му. — Той не го е убил, майко. — Усмихна й се. Усмихваше се само с устни, разтегнати между зъбите. — Хубаво би било, ако и някой друг в града освен мен мисли, че не го е убил, а още по-хубаво щеше да бъде, ако този друг беше неговата майка.
9
Един час след като мисис Медвиг си отиде, Нед Бомонт получи пакет с четири книги и визитната картичка на Джанет Хенри. Той тъкмо й пишеше благодарствено писъмце, когато пристигна Джек.
Изпущайки цигарен дим едновременно с думите си, Джек каза:
— Мисля, че имам нещо, но не зная дали ще ти хареса.
Нед Бомонт погледна замислено елегантния младеж и приглади с показалец лявата страна на мустачките си.
— Ако е това, което ти поръчах, много ще ми хареса. — Гласът му бе сух като Джековия. — Седни и разказвай.
Джек седна предпазливо, преметна крак въз крак, сложи шапката си на пода и като погледна най-напред цигарата си, а после Нед Бомонт, каза:
— По всичко личи, че тия неща са писани от дъщерята на Медвиг.
Очите на Нед Бомонт се разшириха за миг. Лицето му загуби отчасти руменината си и дишането му стана неравномерно. Но в гласа му нямаше никаква промяна. — Защо ти се струва така?
От един вътрешен джоб Джек извади два листа, сходни по размер и качество, сгънати по един и същ начин, и ги подаде на Нед Бомонт. Той ги разгъна и видя, че на всеки от тях бяха напечатани с пишеща машина по три въпроса — три едни и същи въпроса на всеки лист.
— Единият е същият, който ти ми даде вчера — каза Джек. — Можеш ли да познаеш кой?
Нед Бомонт бавно поклати глава.
— Няма никаква разлика — обяви Джек. — Аз написах други на Чартър Стрийт, където Тейлър Хенри, държал стая, в която идвала дъщерята на Медвиг — с пишеща машина „Корона“, която намерих там, и на хартия, която също взех оттам. Доколкото е известно, стаята е имала само два ключа. Единият е бил у него, другият — у нея. Тя е ходила там най-малко два пъти след убийството му.
Надвесен навъсено над листовете в ръцете си, Нед Бомонт кимна, без да вдига глава.
Джек запали нова цигара от вече изпушената, стана, отиде до масата, смачка угарката на първата цигара в пепелника там и се върна на мястото си. В лицето и държанието му нямаше нищо, което да показва, че го интересува как ще реагира Нед Бомонт на тази находка.
След още една минута мълчание Нед Бомонт повдигна леко глава и запита:
— Как разбра това?
Джек отмести цигарата в ъгълчето на устата си, където тя се заклати, докато говореше.
— Водих се по сведението на тазсутрешния „Обзървър“ за мястото. От него се е водила и полицията, само че ме беше изпреварила. Но имах късмет: оставеният на пост полицай се оказа мой приятел — Фред Хърли — и срещу десет долара ми позволи да тършувам колкото си искам.