Лицето и гласът на окръжния прокурор бяха възбудени от вълнение:
— Благодаря ти, Нед, благодаря ти!
3
В девет часа и десет минути същата вечер телефонът във всекидневната на Нед Бомонт иззвъня. Той бързо отиде до апарата.
— Ало… Да, Джек… Да… Да… Къде?… Добре, чудесно. Достатъчно за тази вечер. Много ти благодаря.
Когато сложи слушалката, бледите му устни се усмихваха. Очите му блестяха дръзко. Ръцете му леко трепереха.
Не направи и три крачки, и телефонът отново звънна. Поколеба се, върна се при апарата.
— Ало… А, Пол, здравей… Да, омръзна ми да се правя на болен… Нищо особено, просто реших да се отбия да те видя… Не, съжалявам, но не мога. Не се чувствам толкова укрепнал, колкото предполагах. Мисля, че е по-добре да си легна… Дадено, утре, разбира се… — Довиждане.
Вървешком си сложи мушамата и шапката и слезе по стълбата. Когато отвори пътната врата, вятърът зашиба лицето му и го обля с дъжд, докато извървя половин блок до гаража на ъгъла.
В стъклената будка на гаража един длъгнест човек с кестенява коса и някога бял работен комбинезон, изтегнал се на дървен стол и вдигнал краката си на полицата над електрическия радиатор, четеше вестник. Той свали вестника, когато Нед Бомонт каза: „Здравей, Томи.“
Мръсното лице на Томи правеше зъбите му да изглеждат по-бели от обикновено. С усмивката си той показа много от тях и рече:
— Май не го бива времето тази вечер.
— Вярно. Би ли ми услужил с една кола? Да ме прекара по междуселски пътища тази нощ?
Томи отговори:
— Господи!… Няма що, вижда се, че ти си решаваш кога да караш. И нищо не може да те накара да тръгнеш в лошо време, а? Е, щом е така, имам там един „Буик“, на който не държа особено.
— Ще може ли да ме закара докъдето искам?
— Всичко е възможно — каза Томи, — особено в такава нощ.
— Добре. Зареди ми го с бензин. Кой е най-хубавият път покрай Ленивия поток в такава нощ?
— Докъде?
Нед Бомонт погледна замислено гаражиста, после отвърна:
— Приблизително до мястото, където се влива в реката.
Томи кимна.
— Къщата на Метюз ли? — запита той. Нед Бомонт не отговори.
— Зависи къде отиваш — подхвърли Томи.
— Да, именно в къщата на Метюз. — Нед Бомонт се намръщи. — Но между нас да си остане, Томи.
— Защо дойде при мен: защото мислеше, че ще те издам, или защото знаеше, че няма да те издам? — запита го Томи с основание.
— Бързам — каза Нед Бомонт.
— Тогава карай по новото шосе покрай реката до Бартън, после свърни по черния път над моста и ако не затънеш на първия кръстопът, завий на изток. Така но билото ще излезеш зад къщата на Метюз. Ако не можеш да пътуваш по черния път в такова време, ще трябва да караш по новия покрай реката до пресечката, а после да удариш обратно по стария.
— Благодаря.
Когато Нед Бомонт се качваше на буика, Томи го осведоми с подчертано небрежен тон:
— В страничната преградка има резервен пистолет.
Нед Бомонт погледна длъгнестия.
— Резервен ли? — попита той равнодушно.
— На добър път — каза Томи.
Нед Бомонт затвори вратичката и потегли.
4
Часовникът на таблото показваше десет часа и тридесет и две минути. Нед Бомонт угаси фаровете и слезе малко тромаво от буика. Разнасяният от вятъра дъжд шибаше с гъсти водни струи дървета, храсти и земя, човек и кола. В подножието на хълма през дъжда и листака от време на време проблясваха слабо петънца жълта светлина. Нед Бомонт потръпна, опита се да се загърне по-добре с мушамата си и се заспуска, препъвайки се по склона през мокрия храсталак към тези петна светлина.
Вятърът и дъждът го блъскаха в гърба надолу. Докато вървеше но нанадолнището, от тялото му постепенно изчезна първоначалната скованост. Въпреки че се препъваше често и се олюляваше, краката го държаха добре и се движеше към целта си доста бързо, макар и лъкатушейки.
Скоро усети под нозете си пътечка. Свърнало нея. Ориентираше се отчасти но хлъзгавостта й, отчасти по досега с храстите, които го шибаха в лицето от двете страни, без да може да я види. Пътечката го отклони малко наляво, но носле, като описа широка дъга, го изведе в края на малка клисура, в която шумно шуртеше вода, а оттам, след още един завой — до външната врата на къщата, където блестеше жълтата светлина.
Нед Бомонт се приближи до вратата и почука.
Отвори му мъж с прошарена коса и очила. Лицето му беше отпуснато и бледо, със сиви очи, които се взираха през стъклата на очилата със светла костенуркова рамка. Кафявият му костюм беше елегантен и от добро качество, но старомоден. На четири места от едната страна на високата му корава бяла яка бяха попили капки вода. Той се дръпна настрана, държейки вратата отворена, и произнесе с дружелюбен, дори сърдечен глас: