Нед Бомонт отвори рязко някаква врата и се закова на място. Метюз лежеше по гръб на спалнята под една лампа. От отворената му уста се процеждаше тънка струйка кръв. Едната му ръка беше просната на пода. Другата лежеше на гърдите му. До стената, накъдето като че ли сочеше протегнатата ръка, се търкаляше тъмен револвер. На масата до прозореца имаше шише с мастило — запушалката му лежеше обърната наопаки до него, — писалка и лист хартия. До масата имаше стол, обърнат към нея.
Шед О’Рори избута Нед Бомонт и коленичи до човека на пода. В това време Нед Бомонт, застанал зад него, хвърли бегъл поглед към листа на масата, носле го пъхна в джоба си.
Влезе Джеф, следван от полугодия Рижи.
О’Рори се изправи и разпери леко ръце в знак на безвъзвратност.
— Застрелял се е в небцето — каза той. — Край.
Нед Бомонт се обърна и излезе от стаята. Във вестибюла срещна Опал Медвиг.
— Какво става, Нед? — запита тя с уплашен глас.
— Метюз се застреля. Ще сляза долу и ще остана при Елоиз, докато се облечеш. Не ходи там. Няма нищо за гледане. — Той се заспуска по стълбата.
Елоиз Метюз се открояваше като смътна сянка, просната на пода до скамейката.
Нед Бомонт направи бързо две крачки към нея, но се спря и обгърна стаята с остри, студени очи. После се приближи до жената, коленичи на един крак до нея и опипа пулса й. Огледа я внимателно, доколкото му позволяваше светлината от гаснещия огън. Тя беше в безсъзнание. Той извади от джоба си листа, който бе взел от масата на мъжа й, довлече се на колене до камината и при червения отблясък на жаравата прочете:
Аз, Хауард Кийт Метюз, бидейки със здрав разсъдък и ясна памет, заявявам следното като моя последна воля и завещание:
Поверявам и завещавам на любимата си съпруга, Елоиз Брейдън Метюз, на нейните наследници и правоприемници цялото си недвижимо и лично имущество от всякакво естество и вид.
С настоящото определям Централната щатска тръстова компания за единствена изпълнителка на моето завещание.
Като доказателство за горното се подписвам собственоръчно…
С мрачна усмивка Нед Бомонт прекъсна четенето и скъса завещанието на три. Изправи се, пресегна се над паравана пред камината и пусна късчетата хартия върху тлеещата жарава. Те лумнаха за миг и изгоряха. С лопатката от ковано желязо, която стоеше до огнището, той размеси хартиената пепел с въглените.
После се върна при мисис Метюз, наля малко уиски в чашата, от която беше пил, повдигна главата й и като разтвори стиснатите зъби, капна в устата й малко алкохол. Когато Опал Медвиг слезе от горния етаж, мисис Метюз почти се беше свестила и кашляше.
6
Шед О’Рори се спущаше по стълбата. Джеф и Рижи вървяха след него. Всички те бяха облечени. Нед Бомонт стоеше до вратата с мушама и шапка.
— Къде отиваш, Нед? — запита Шед.
— Да потърся телефон.
О’Рори кимна.
— Това е добре — каза той, — но искам да те попитам нещо. — Той слезе до края на стълбата, следван отблизо от придружителите си.
— Какво? — Нед Бомонт извади ръка от джоба. О’Рори и хората зад него виждаха ръката, но тялото на Нед Бомонт я скриваше от скамейката, където лежеше Опал, прегърнала Елоиз Метюз. В ръката имаше четвъртит пистолет. — За всеки случай, да не би някой да направи някоя глупост. Бързам.
О’Рори се спря, но си даваше вид, че не забелязва пистолета. Той произнесе замислено:
— Интересно. Отворено шише с мастило, писалката на масата и стол до нея, а не намерихме нищо написано.
Нед Бомонт се усмихна с престорено учудване.
— Така ли, нищо писано ли няма? — Той се дръпна една крачка назад към вратата. — Интересно наистина. Готов съм с часове да обсъждам този въпрос, когато се върна от телефона.
— По-добре би било още сега — каза О’Рори.
— Съжалявам. — Нед Бомонт бързо отстъпи заднишком към изхода, напипа зад гърба си дръжката и отвори вратата. — Няма да се бавя. — Изскочи навън и затръшна вратата.
Дъждът беше спрял. Той свърна от пътеката и затича през високата трева от другата страна на къщата. Оттам се чу трясък от затръшване на друга врата. Реката шумолеше недалеч отляво. Нед. Бомонт се запромъква през храсталака към нея.
Някъде зад него прозвуча тънко, остро, но много силно изсвирване. Прегази през размекнатата кал до една горичка и като свърна от реката, затича между дърветата. Изсвирването се чу пак, този път от дясната му страна. Оттатък дърветата имаше високи до раменете храсти. Той пое през тях, приведен до кръста, за да се крие, макар че го заобикаляше почти пълен нощен мрак.
Пътят му беше по нанагорнище, неравно възвишение, често хлъзгаво, през храсталак, който дереше лицето и ръцете му, закачаше се за дрехите му. Три пъти падна. Много пъти се препъна. Свиренето не се чу вече. Не намери буика. Не намери и пътя, по който беше дошъл.