Нед Бомонт каза:
— Трябва ми кола. Искам да се върна у Метюз.
— Той ли е умрелият?
— Да.
Червендалестият повдигна вежди и подсвирна пискливо.
— Ще ми услужите ли с колата си? — запита Нед Бомонт.
— Боже мой, братче, бъди разумен! Как ще караш кола?
Нед Бомонт се отдръпна, като се олюляваше.
— Тогава ще вървя пеш — заяви той.
Червендалестият го изгледа навъсено.
— И това няма да можеш. Ако потраеш, докато си обуя панталоните, ще те закарам, макар че по пътя може да умреш в ръцете ми.
Опал Медвиг и Елоиз Метюз бяха заедно в голямата стая на приземния етаж, когато червендалестият въведе, по-скоро внесе, Нед Бомонт там. Той бе влязъл без да чука. Двете жени стояха една до друга втрещени, уплашени.
Нед Бомонт се отскубна от ръцете на придружителя си и огледа с помътнели очи стаята.
— Къде е Шед? — смотолеви той.
— Отиде си — отговори му Опал. — Всички си отидоха.
— Добре — измънка той със затруднение. — Искам да поговоря с теб насаме.
Елоиз Метюз се втурна към него.
— Вие сте го убили! — кресна тя.
Той изхихика глупаво и се опита да я прегърне.
Тя изпищя И го удари с длан по лицето.
Той падна заднишком, без дори да се превие. Червендалестият се опита да го прихване, но не успя. Нед Бомонт се строполи на пода и не помръдна повече.
Глава седма
ШАЙКАТА
1
Сенаторът Хенри сложи салфетката на масата и стана. Изправен, той изглеждаше по-висок и по-млад, отколкото бе всъщност. Сравнително малката му глава под тънък покров от прошарена коса беше необикновено симетрична. Стареещите мускули висяха от патрицианското лице, подчертавайки отвесните бръчки, но старостта още не беше засегнала устните, а и годините не бяха се отразили на очите: те бяха зеленикавосиви, хлътнали, неголеми, ала блестящи и с твърди клепачи. Той говореше с подчертана учтивост:
— Нали ще ме извиниш, ако отмъкна Пол за малко на горния етаж?
Дъщеря му отговори:
— Да, ако ми оставиш мистър Бомонт и обещаеш да не киснете горе цяла вечер.
Нед Бомонт се усмихна вежливо и наведе глава.
Той и Джанет Хенри влязоха в стая с бели стени, където в камина под бяла подставка горяха лениво въглища и хвърляха тъмночервени отблясъци върху махагонова мебел.
Тя запали лампата до пианото и седна там с гръб към клавиатурата, с глава между Нед Бомонт и лампата. Русата й коса улавяше светлината на лампата и я задържаше като ореол около главата. Черната й рокля беше от някаква подобна на велур материя, която не отразяваше светлината. Не носеше бижута.
Нед Бомонт се наведе да изтърси пепелта от пурата върху горящите въглени. Когато се движеше, една тъмна перла от ризата му блещукаше осветена от огъня като червено мигащо око. Той се изправи и попита:
— Ще ми изсвирите ли нещо?
— Да, щом желаете… макар че не свиря кой знае колко добре… само че по-късно. Сега, докато имам възможност, искам да поговоря с вас. — Ръцете й бяха сключени в скута. Те бяха изпънати и повдигаха раме-; нете й нагоре, към шията.
Нед Бомонт кимна учтиво, но не каза нищо. Той се отдръпна от огнището и седна недалеч от нея, на едно канапе с извита облегалка. Макар че беше внимателен, в изражението му нямаше любопитство.
Като се завъртя на табуретката до пианото така, че застана лице с лице към него, Джанет Хенри запита: „Как е Опал?“ Гласът й бе тих, задушевен. Неговият беше небрежен:
— Отлично, доколкото съм осведомен, макар че не съм я виждал от миналата седмица. — Вдигна преполовената си пура на една педя от устата си, но изведнъж я свали и сякаш въпросът току-що му беше дошъл наум, попита: — Защо?
Тя разшири кестенявите си очи.
— Не е ли на легло с нервно разстройство?
— А, това ли? — каза той с безгрижна усмивка. — Пол не ви ли каза?
— Да, каза ми, че била на легло с нервно разстройство. — Тя го гледаше смутено. — Само това ми съобщи.
Усмивката на Нед Бомонт стана добродушна.
— Изглежда, че е чувствителен на тази тема — произнесе той бавно, поглеждайки пурата си. После погледна нея и помръдна рамене. — Нищо й няма. Просто си е втълпила в главата глупавата мисъл, че той е убил брат ви; и което е още по-глупаво — ходи да го разправя наляво и надясно. Разбира се, Пол не би допуснал дъщеря му да снове насам-натам и да го обвинява в убийство, затова е принуден да я държи вкъщи, докато не избие тази приумица от главата й.
— Искате да кажете, че тя… — Джанет Хенри се поколеба. Очите й заблестяха — тя е … ъ-ь… затворничка.
— Говорите така, че звучи мелодраматично — възрази той небрежно. — Но тя е още дете. Нали има обичай да наказват децата, като ги затварят в стаята им?