Тя се улови за гърлото. Иначе не помръдваше. Не говореше.
— За щастие сенаторът няма да ни създаде много главоболия — продължи Нед Бомонт. — Той не се интересува за нищо — нито за вас, нито за умрелия си син, — интересува го само преизбирането му, а знае, че без Пол то е невъзможно. — Нед се засмя. — Това ли ви накара да играете ролята на Юдит? Знаете, че баща ви няма да скъса с Пол — дори и да го смятате за виновен, — докато не спечели изборите. Е, това е утешително… поне за нас.
Когато млъкна, за да запали пурата си, заговори Джанет. Тя бе махнала ръката от гърлото си. Сега ръцете й бяха в скута. Седеше изправена, но не сковано. Гласът й беше хладен и спокоен.
— Аз не умея да лъжа. Зная, че Пол е убил Тейлър. Аз писах писмата.
Нед Бомонт извади горящата пура от устата си, върна се на канапето с извитата облегалка и седна срещу нея. Лицето му беше сериозно, но без враждебност.
— Вие мразите Пол — каза той. — Дори и да ви докажа, че не е убил Тейлър, пак ще го мразите, нали?
— Да — отговори тя, впила светлокестенявите си очи в по-тъмните на Нед Бомонт. — Мисля, че пак ще го мразя.
— Там е бедата — каза той. — Мразите го не защото смятате, че е убил брат ви. Смятате, че е убил брат ви, понеже го мразите.
Тя поклати бавно глава.
— Не е така.
Той се усмихна скептично. После запита:
— Говорихте ли по този въпрос с баща си? Тя прехапа устни и се изчерви леко.
Нед Бомонт пак се усмихна:
— И той ви е казал, че това е смешно.
Бузите й поруменяха още повече. Тя понечи да проговори, но не можа.
— Ако Пол е убил брат ви, баща ви непременно ще знае — каза той.
Тя погледна ръцете в скута си и отвърна унило, с угаснал глас:
— Баща ми би трябвало да знае, но не вярва.
— Би трябвало да знае — повтори Нед Бомонт. Очите му се присвиха. — Говори ли му Пол оная вечер за Тейлър и Опал?
Тя вдигна учудено глава и запита:
— Не знаете ли какво стана оная вечер?
— Не.
— То нямаше нищо общо с Тейлър и Опал — поясни тя, премятайки бързо дума по дума в желанието си по-скоро да се изкаже. — Такова… — Обърна рязко лице към вратата и затвори устата си така, че зъбите й изтракаха. Иззад вратата бе долетял басов, боботещ смях и шум на приближаващи се стъпки. Джанет Хенри бързо обърна лице обратно към Нед Бомонт и вдигна ръце в умолителен жест. — Трябва да ви кажа всичко — прошепна тя с искрено отчаяние. — Може ли да се срещнем утре?
— Да.
— Къде?
— В квартирата ми — предложи той.
Тя кимна бързо. Той едва успя да измънка адреса си, а тя — да прошепне: „След десет?“, на което той кимна в знак на съгласие, и сенаторът и Пол Медвиг влязоха в стаята.
2
В десет и половина часа Пол Медвиг и Нед Бомонт казаха „лека нощ“ на Хенри и дъщеря му и се качиха на една кафява лимузина, която Медвиг подкара по Чарлз Стрийт. Когато минаха каре и половина, Медвиг въздъхна доволно и каза:
— Ей богу, Нед, да знаеш колко се радвам, че ти и Джанет така се погаждате.
Нед Бомонт изгледа изкосо профила на русокосия и отвърна:
— Аз умея да се погаждам с всички.
Медвиг се разсмя.
— Да, умееш — повтори той снизходително, — не ще и дума.
Устните на Нед Бомонт се изкривиха в тънка, едва доловима усмивка.
— Утре искам да поговоря с теб по един въпрос — каза той. — Къде ще бъдеш, да речем, следобед?
Медвиг зави с лимузината по Китайска улица.
— В кантората си — отговори той. — Утре сме първо число. Защо не кажеш сега, каквото имаш да казваш? Тази нощ разполагаме с много време.
— В момента още не ми е известно всичко. Как е Опал?
— Добре е — отвърна Медвиг навъсено, после избухна: — Боже мой, как бих искал да бъда строг с дъщеря си! Това ще опрости нещата. — Минаха един светофар. Най-после той се реши да каже: — Тя не е бременна.
Нед Бомонт мълчеше. Лицето му беше непроницаемо.
Когато наближиха клуба „Дървена къщурка“, Медвиг намали скоростта на лимузината. Като се изчерви, запита дрезгаво:
— Как мислиш, Нед? Била ли му е… — той се изкашля шумно — …метреса? Или само хлапашко увлечение?
Нед Бомонт отговори:
— Не зная. Не ме интересува. Не я разпитвай, Пол.
Медвиг спря лимузината и постоя още малко на кормилото, загледан право пред себе си. После отново се изкашля и проговори с тих, прегракнал глас:
— Все пак ти не си толкова лошо момче, Нед.
— Ъхъ — съгласи се Нед Бомонт, докато слизаха от лимузината.
Влязоха в клуба заедно и се разделиха небрежно под портрета на губернатора на горната стълбищна площадка.