Тя отвори широко очи, но в тях вече нямаше такова недоумение.
— Това стана същия ден следобед, но не бях сигурен, че съм успял да го убедя — продължи той и изведнъж се намръщи. — Какво сте му направили? Той възнамеряваше да се жени за вас, преливаше от уважение и какви ли не чувства; трябва да се сте държали нетактично с него, за да се настърви така срещу вас.
— Нищо не съм му направила — отговори тя бавно, — макар че ми беше трудно онази вечер. Всички се чувствахме неловко. Мисля, че се постарах да не разбере…ъ-ъ… колко ми е противно да го забавлявам. Зная, че се чувстваше неудобно, и предполагам, че… смущението му… и може би мисълта, че сте прав, са го накарали… — Тя завърши изречението с кратко, бързо разперване на ръцете.
Нед Бомонт кимна.
— Какво стана след това? — запита той.
— Бях вбесена, разбира се, и си излязох.
— Нищо ли не му казахте? — Очите на Нед Бомонт проблеснаха от зле прикрита веселост.
— Не, а и той нищо не ми каза. Качих се на горния етаж и срещнах татко, който слизаше. Докато му разправях какво е станало — доядя ме не само на Пол, но и на татко, защото по негова вина Пол беше у дома, — чухме, че Пол излиза през външната врата. Тогава и Тейлър слезе от стаята си. — Лицето й пребледня и се изопна, гласът й подрезгавя от вълнение. — Чул ме да говоря с татко и попита какво се е случило, но аз ги оставих и продължих към стаята си. Бях толкова ядосана, че не ми се говореше повече. И не видях вече нито единия, нито другия до момента, когато татко дойде в стаята ми и каза, че Тейлър бил … бил убит. — Тя млъкна и загледа пребледняла Нед Бомонт, кършейки пръсти и чакайки отговора му.
Отговорът му беше хладен въпрос:
— Е, и какво от това?
— Какво от това ли? — повтори тя смаяно. — Нима не разбирате? Не разбирате ли, че Тейлър се е завтекьл да догони Пол и го е настигнал, а той го е убил? Тейлър беше побеснял и… — Лицето й просветля. — Знаете, че шапката му не бе намерена. Толкова много е бързал… толкова е бил ядосан, че не е имал време да вземе шапката си. Той…
Нед Бомонт поклати бавно глава и я прекъсна. В гласа му звучеше пълна увереност.
— Не — каза той. — Не е така. Не е било нужно на Пол да убива Тейлър, а и никога не би го сторил. Та Пол само с една ръка би могъл да се справи с него, пък и при спречкване не губи самообладание. Зная това. Виждал съм Пол да се бие и сам съм се бил с него. Не е така. — Той присви клепки, очите му бяха станали студени. — Но да предположим, че го е убил. Да речем, случайно, макар че и това не ми се вярва. Дори и да е така, можете ли да го обясните другояче освен със самозащита?
Тя вдигна глава презрително.
— Ако е било самозащита, защо ще го крие?
Този довод, изглежда, не убеди Нед Бомонт.
— Но нали иска да се жени за вас! — обясни той. — Дори и да признае, че е убил брат ви, едва ли ще има някаква полза… — Той се подсмихна. — И аз май започвам да говоря като вас. Не, мис Хенри, Пол не го е убил.
Очите й бяха студени като неговите. Тя го погледна, но не каза нищо.
Изражението му беше замислено, когато продължи:
— Вие имате само… — помръдна пръсти — … някаква догадка, която ви кара да мислите, че брат ви е подгонил Пол оная вечер?
— Това ми е достатъчно — настоя тя. — Така е било. Така трябва да е било. Иначе… иначе какво ще търси там, на Китайска улица, гологлав?
— Баща ви не го ли е видял да излиза?
— Не. Дори не знаеше, докато не научихме… Той я прекъсна.
— А съгласен ли е с вас?
— Не може да не се съгласи — извика тя. — Няма място за съмнение. Каквото и да казва, ще трябва да се съгласи, а и вие също. — В очите й имаше сълзи. — Не мога да повярвам, че не сте съгласен, мистър Бомонт. Не знам какво ви е било известно досега. Намерили сте Тейлър мъртъв. Не знам какво друго сте открили, но сега трябва да научите истината.
Ръцете на Нед Бомонт затрепериха. Той се настани в креслото си така, че да може да пъхне ръцете си в джобовете на панталоните. Лицето му беше спокойно, само около устата се очертаваха дълбоки напрегнати бръчки.
— Да, намерих го мъртъв — каза той. — Но там нямаше никои друг. И нищо друго не съм открил.
— Но сега то е налице — рече тя.
Устата му помръдна под тъмните мустачки. Очите му пламнаха от гняв. Заговори с тих, рязък, преднамерено ожесточен глас:
— Знам само едно: че който е убил брат ви, е направил голямо добро на света.
Тя се сви на креслото си, като първо се улови с ръка за гърлото, но почти мигновено ужасът изчезна от лицето й, изправи гръб и го изгледа съчувствено.