— Не.
— Значи не знаем какво е отношението му към вас. Възможно е по-късно да се е убедил, че съм прав. Впрочем това няма да измени отношенията ми с него… ние скъсахме окончателно… но трябва да разберем какво мисли, и то колкото се може по-скоро… — Той погледна навъсено краката й и приглади мустачки с нокътя на палеца си. — Ще трябва да почакате да дойде сам при вас. Не бива да му се обаждате по телефона. Ако се колебае, това може да го подтикне към някакво прибързано решение. Уверена ли сте в чувствата му?
Тя седна на креслото до масичката и отговори:
— Дотолкова, доколкото жена може да бъде уверена в мъж. — Засмя се малко смутено. — Знам, че това звучи… Но съм уверена, мистър Бомонт.
Той кимна.
— Може би не грешите, но до утре трябва да знаете с положителност. Опитвали, ли сте се да го поразпитате?
— Не още, не фактически. Чаках…
— Значи засега това е изключено. Колкото и уверена да сте в него, занапред ще трябва да внимавате. Узнали ли сте нещо, което не сте ми казали?
— Не — отговори тя, като поклати глава. — Не знаех как да постъпя. Затова толкова исках вие да…
Той пак я прекъсна.
— Не ви ли е идвало наум да наемете частен детектив?
— Да, но се страхувах, страхувах се да не попадна на човек, който ще ме издаде на Пол. Не знаех при кого да отида, кому да се доверя.
— Аз познавам един, който може да ни свърши работа. — Нед Бомонт прокара пръсти през тъмната си коса. — А сега искам да научите две неща, ако вече не са ви известни. Липсва ли някоя от шапките на брат ви? Пол казва, че той бил с шапка. Когато го намерих, нямаше никаква. Постарайте се да узнаете колко шапки е имал и дали всички са налице… — Нед Бомонт се усмихна накриво… — Без да се смята тази, която аз взех.
Джанет Хенри не обърна внимание на усмивката му. Като поклати глава и разпери отчаяно ръце, тя отговори:
— Не мога. Преди известно време раздадохме всичките му неща, пък и се съмнявах дали някой знае точно какво е имал.
Нед Бомонт повдигна рамене.
— Така си и мислех: че до никъде няма да стигнем по този въпрос — каза той. — Другото е бастунът: дали ви липсва някой от тях — негов или на баща му — особено един кафяв, чепат и тежък.
— Татко има такъв — оживи се тя — и мисля, че си е на мястото.
— Проверете. — Той захапа нокътя на палеца си. — До утре свършете тази работа и освен това опитайте се да изясните отношенията си с Пол.
— Какво общо има тук бастунът? — запита тя и се изправи развълнувана.
— Пол казва, че брат ви го е нападнал с бастун и Пол го ударил случайно с него, когато се мъчел да го измъкне от ръцете му. Твърди, че отнесъл бастуна и го изгорил.
— О, сигурна съм, че всички таткови бастуни са си на мястото — извика тя. Лицето й пребледня, очите й се разшириха.
— А Тейлър имаше ли бастуни?
— Само един чер със сребърна дръжка. — Тя докосна ръката му. — Ако всички са си на мястото, значи…
— Може наистина да значи нещо — каза Бомонт и улови ръката й. — Но, моля ви, без номера — предупреди я той.
— Няма да има номера — обеща тя. — Ако знаехте колко ми беше нужна вашата помощ и как се радвам сега, че ще я имам, щяхте да разберете, че можете да ми се доверите.
— Дано да е така. — Той пусна ръката й.
3
Когато остана сам в квартирата си, Нед Бомонт походи известно време напред-назад с измъчено лице, но с блестящи очи. В десет без двайсет погледна ръчния си часовник. Тогава облече палтото си и отиде в хотел „Маджестик“, където го осведомиха, че Хари Слос не е там. Излезе от хотела, намери такси, качи се и каза:
— Странноприемница „Западен път“.
Странноприемницата „Западен път“ беше квадратна бяла сграда — сива нощем, разположена сред дърветата край пътя, на около три мили от границите на града. Приземният й етаж бе ярко осветен, а отпред бяха спрели пет-шест автомобила. Под продълговат тъмен навес отляво се намираха други.
Нед Бомонт кимна свойски на портиера и влезе в просторна столова, където оркестър от трима свиреше екстравагантна музика и осемдесет души танцуваха. Мина по пътеката между масите, заобиколи дансинга и се спря пред бара, който заемаше единия ъгъл на помещението. Беше сам на тезгяха откъм страната за клиенти.
Барманът, шишко с дебел нос, каза:
— Добър вечер, Нед. Не сме те виждали напоследък.
— Здравей, Джими. Как върви работата? Коктейл „Манхатън“.
Барманът се залови да приготвя коктейла. Оркестърът бе завършил пиесата, когато се надигна нечий женски глас, тънък и писклив:
— Няма да остана тук, щом и този мошеник Бомонт е сред нас.
Нед Бомонт се обърна, облягайки се на ръба на тезгяха. Барманът замръзна със съда в ръка.