В средата на дансинга стоеше Лий Уилшир и гледаше злобно Нед Бомонт. Тя бе уловила подръка някакъв едър младеж в син костюм, твърде тесен за него. Той също гледаше Нед Бомонт някак тъпо.
— Той е негодник и мошеник и ако не го изхвърлиш, ще си отида аз — извика тя.
Всички останали в помещението мълчаха напрегнато.
Лицето на младежа почервеня. Опитът му да се намръщи засили още повече смутения му вид.
— Ще ида аз да му зашлевя един, ако ти не искаш — закани се момичето.
Нед Бомонт се обади с усмивка:
— Здравей, Лий. Виждала ли си Бърни, откакто го пуснаха?
Лий го изруга и пристъпи гневно напред. Едрият младеж протегна ръка и я спря.
— Аз ще се разправя с този негодник — каза той.
Оправи яката на сакото си, дръпна надолу предницата му и тръгна с наперена походка от дансинга към Нед Бомонт.
— Какво си въобразяваш, а? — кресна той. — Как си позволяваш да говориш така с младата дама?
Нед Бомонт, втренчен спокойно в младежа, протегна дясната си ръка и я сложи с длан нагоре върху тезгяха.
— Подай ми нещо да го прасна, Джими — каза той. — Не ми се ще да се бия с юмруци.
Ръката на бармана беше вече изчезнала под тезгяха. Той извади оттам малък топуз и го пъхна в шепата на Нед Бомонт. Без да вдига ръка от тезгяха, Нед Бомонт каза:
— Непрекъснато я наричат каква ли не. Последният мъж, с, когото я видях, й викаше глупава патка.
Младежът пое въздух и изпъчи гърди, шарейки насам-натам с очи.
— Няма да те забравя — изръмжа той. — Някой ден ще се срещнем с теб на четири очи. — Завъртя се кръгом и се обърна към Лий Уилшир: — Хайде, да се измитаме от това бунище.
— Ти се измитай — тросна се тя. — Да пукна, ако тръгна с теб. Омръзна ми.
Някакъв пълен човек почти само със златни зъби се приближи и отсече:
— Измитайте се и двамата. Марш.
Нед Бомонт се засмя.
— Младата — ъ-ъ — дама е с мен, Корки.
Корки каза: „Добре“, а после на младежа: „Вън, нехранимайко такъв!“.
Младежът излезе.
Лий Уилшир се бе върнала на масата си. Тя седна там, подпря бузи с длани и се загледа в покривката.
Нед Бомонт седна срещу нея. Обърна се към келнера:
— Джими ми е приготвил един „Манхатън“. Искам и нещо за ядене. Вечеряла ли си вече, Лий?
— Да — отговори тя, без да го поглежда. — За мен една лимонада.
— Чудесно — каза Нед Бомонт. — Аз пък искам един малък бифтек с гъби и някакъв зеленчук, ако Тони има, само че не от консерва, после маруля и домати с рокфор, а накрая кафе.
Когато келнерът се отдалечи. Лий произнесе с горчивина:
— Всички мъже са страхливци. Тоя вдигна аларма, а си подви опашката! — Тя се разплака беззвучно.
— Може да не си попаднала на когото трябва — подхвърли Нед Бомонт.
— Ти ли ще ми разправяш това — кипна тя, като го гледаше ядно, — след като ми изигра такъв мръсен номер!
— Не съм ти изигравал никакъв мръсен номер — възрази той. — Какво съм виновен аз, че Бърни е заложил дрънкулките ти, за да ми върне парите, които ми дължеше.
Оркестърът засвири отново.
— Мъжете никога за нищо не са виновни — оплака се тя. — Ела да потанцуваме.
— Е, добре — съгласи се той неохотно.
Когато се върнаха на масата, коктейлът и лимонадата ги чакаха.
— Какво прави Бърни напоследък? — запита той, докато пиеха.
— Не знам. Не съм го виждала, откакто излезе, а и не искам да го виждам. Хубостник! Все на такива се натъквам тая година! Той, Тейлър и този нехранимайко!
— Тейлър Хенри ли? — попита Нед Бомонт.
— Да, но нямах много вземане-даване с него — побърза да обясни тя, — защото тогава живеех с Бърни.
Нед Бомонт допи коктейла си, преди да каже:
— Била си просто една от многото му приятелки и от време на време си се срещала с него в квартирата му на Чартър Стрийт.
— Да — потвърди тя, като го гледаше предпазливо.
— Хайде да си вземем още нещо за пиене — предложи той.
Докато тя пудреше лицето си, той повика келнера и поръча напитките.
4
Звънецът на вратата събуди Нед Бомонт. Той се измъкна сънливо от леглото, покашля, облече си пижама и обу чехли. Според будилника му вече минаваше девет. Отиде до вратата.
Влезе Джанет Хенри, като се извиняваше.
— Знам, че е много рано, но просто не можех да чакам нито минута повече. Снощи няколко пъти се опитвах да се свържа с вас по телефона, но все не успявах, затова почти не съм мигнала. Всички таткови бастуни са налице. Значи, както виждате, Пол е излъгал.
— Има ли един кафяв, тежък, чепат?
— Да, майор Собридж го донесе на татко от Шотландия. Татко никога не си служи с него, той е също на мястото си. — Тя се усмихна тържествуващо на Нед Бомонт.