Той замига сънливо, прокара пръсти през разчорлената си коса и каза:
— Значи наистина е излъгал.
— Беше у нас снощи, когато се прибрах — добави тя весело.
— Пол ли?
— Да. И ми направи предложение за женитба.
Сънливостта изчезна от очите на Нед Бомонт.
— Спомена ли нещо за спречкването ни?
— Нито думица.
— А вие какво му казахте?
— Отговорих, че толкова скоро след смъртта на Тейлър дори не ми е удобно да се сгодя за него, но не казах, че това няма да стане по-късно, така че постигнахме, струва ми се, разбирателство.
Той я изгледа с любопитство.
Веселостта изчезна от лицето й. Тя докосна ръката му. Гласът й беше малко пресеклив.
— Моля ви, не мислете, че съм съвсем безсърдечна — каза тя, — но ох… толкова искам да… да направим каквото решихме, че всичко друго ми се струва… ъ-ъ… съвсем маловажно.
Той облиза устни и произнесе със сериозен, мек глас:
— Как ли щеше да се чувства, ако го обичахте толкова, колкото го мразите!
Тя тупна с крак и кресна:
— Не говорете така! Не искам да чувам вече тези думи от вас!
Нед Бомонт смръщи гневно чело и сви устни.
— Моля ви — каза тя разкаяна, — не мога да търпя това.
— Извинявайте — рече той. — Закусихте ли вече?
— Не. Исках час по-скоро да ви съобщя новините си.
— Много добре. Тогава ще хапнете с мен. Какво ще желаете? — Той отиде при телефона.
След като поръча закуска, влезе в банята да си измие зъбите, лицето и ръцете и да вчеше косата си. Когато се върна във всекидневната, Джанет бе свалила шапката и мантото си, стоеше до камината и пушеше цигара. Тя понечи да каже нещо, но се спря, защото телефонът иззвъня.
Нед Бомонт отиде до апарата.
— Ало… Да, Хари, отбих се, но теб те нямаше… Исках да те попитам… нали знаеш… за младежа, когото си видял с Пол нея вечер. Имаше ли шапка?… Имаше? Сигурен ли си?… А носеше ли бастун в ръката си?… Отлично… Не, не можах да направя нищо с Пол по този въпрос, Хари. По-добре сам поговори с него… Да… Довиждане.
Когато се отдръпна от телефона, очите на Джанет Хенри го гледаха изпитателно.
— Хари е единият от двамата, които твърдят, че видели Пол да разговаря с брат ви на улицата оная вечер — обясни Нед Бомонт. — Казва, че забелязал шапката, но не и бастуна. Било тъмно, двамата минавали с кола. Според мен не са могли да видят много ясно каквото и да било.
— Защо ви интересува толкова шапката? Много ли е важна?
Той повдигна рамене.
— Не зная. Аз съм само любител-детектив, но ми се струва, че може да има някакво значение в един или друг смисъл.
— Научихте ли нещо ново от вчера насам?
— Не. Част от вечерта прекарах в пиене с едно момиче, което е ходило с Тейлър, но и от това нищо не излезе.
— Аз познавам ли я? — запита тя.
Той поклати глава, после я изгледа пронизително и отговори:
— Не беше Опал, ако имате предвид нея.
— Не мислите ли, че можем да… да измъкнем някакви сведения от нея?
— От Опал ли? Не. Тя смята, че баща й е убил Тейлър, но мисли, че го е направил заради нея. Стигнала е до този извод не поради нещо, което е знаела — нещо вътрешно, — а единствено от писмата ви, от статиите на „Обзървър“ и други подобни.
Джанет Хенри кимна, но не изглеждаше убедена. Закуската им дойде.
Докато ядяха, телефонът иззвъня. Нед Бомонт послуша намръщено няколко секунди, после вдигна слушалката и каза:
— Няма как, ще трябва да ги пуснете, и мисля, че няма да има вреда от това… Не, не зная къде е… Едва ли ще мога да ви… Е, не се безпокой, майко, всичко ще се оправи… Разбира се, нищо лошо няма… Довиждане. — Върна се на масата усмихнат. — Фар си е втълпил същото като вас — каза той, като седна. — Това беше майката на Пол. Дошъл е някакъв човек от окръжната прокуратура да разпитва Опал. — В очите му се съживи някакво ярко пламъче, — Тя не може да им бъде полезна с нищо, но Пол е вече притиснат от всички страни.
— Защо ви се обади? — попита Джанет Хенри.
— Пол излязъл и не знае къде да го намери.
— А не знае ли, че вие с Пол сте скарани?
— Изглежда, не знае. — Той сложи вилицата си. — Слушайте. Сериозно ли искате да доведе докрай тази работа?
— Нищо друго в живота си не съм вършила с такова желание, както тази работа — отвърна тя.
Нед Бомонт се засмя горчиво и забеляза:
— Почти със същите думи си послужи Пол, за да ми каже колко много държи на вас.
Тя потръпна, лицето й стана сурово, погледът й — студен.
— Аз не ви познавам добре — рече той. — Не съм сигурен във вас. Сънувах нещо, което не ми харесва.
Тя се усмихна.
— Нима вярвате на сънища?
Той обаче не се усмихна.
— Не вярвам на нищо, но като закоравял комарджия такива неща ми действат.