Усмивката й вече не беше толкова иронична.
— Какъв беше този сън, който ви е накарал да загубите доверие в мен? — попита тя и вдигна пръст, придавайки си сериозен вид. — Тогава и аз ще ви разкажа един мой сън, свързан с вас.
— Бях на риболов — подхвърли той — и улових грамадна риба — канадска пъстърва, но грамадна, а вие казахте, че искате да я погледнете, взехте я и я хвърлихте обратно във водата, преди да успея да ви спра.
Тя се разсмя весело.
— Какво направихте след това?
— Така свърши сънят.
— Не е вярно — каза тя. — Аз не бих хвърлила пъстървата ви обратно. А сега ще ви разкажа моя сън. Бях… — Очите й се разшириха. — Кога сънувахте вие? След вечерята у нас ли?
— Не тази нощ.
— Ах, много жалко. Щеше да бъде показателно, ако и двамата бяхме сънували в един и същи час, в една и съща минута. Аз сънувах през нощта, след като вие бяхте у нас. Бяхме — насън, разбира се — бяхме се загубили в някаква гора, двамата с вас, уморени и гладни. Вървяхме, вървяхме, докато стигнахме до една къщурка и похлопахме на вратата, но никой не ни отговори. Опитахме се да отворим вратата. Тя беше заключена. Тогава надникнахме през прозореца и видяхме вътре голяма, огромна маса, отрупана догоре с какви ли не лакомства, но не можехме да се вмъкнем и през прозорците, защото имаха железни решетки. Затова се върнахме пак при вратата и пак захлопахме, дълго хлопахме, но и този път никой не отговори. Тогава се сетихме, че понякога хората оставят ключа си под изтривалката, и като погледнахме, намерихме го там. Но когато отключихме вратата, видяхме стотици змии по пода — през прозореца не можехме да ги забележим — и всичките те се заизвиваха и запълзяха към нас. Затръшнахме вратата, заключихме, застанахме до нея уплашени до смърт и заслушахме как змиите съскат, и блъскат главите си о вътрешната страна на вратата. Тогава вие казахте, че ако отворим вратата и се скрием от змиите, то може да излязат и да избягат. Така и сторихме. Вие ми помогнахте да се кача на покрива — сега той ми се виждаше нисък, не си спомням какъв беше преди, — вие се качихте след мен, наведохте се и отключихте вратата, и всички змии започнаха да изпълзяват навън. Лежахме със затаен дъх на покрива, докато и последната от тези стотици змии се измъкна и се скри в гората. Тогава скочихме долу, завтекохме се вътре, заключихме вратата и ядохме, ядохме, ядохме, а когато се събудих, видях, че седя на леглото, пляскам с ръце и се смея.
— Струва ми се, че сте измислили това — каза Нед Бомонт след кратка пауза.
— Защо?
— Защото започва като кошмар, а накрая излиза нещо съвсем друго. Когато сънувам някакво ядене, сънят ми завършва винаги преди да съм успял да хапна дори и една хапка.
Джанет Хенри се засмя.
— Съвсем не съм го измислила — увери го тя, — но няма да ви кажа коя част от съня ми е вярна. Вие ме обвинихте в лъжа, затова нищо повече няма да чуете от мен.
— Е, добре. — Нед Бомонт взе пак вилицата си, но не яде, а запита, като че току-що му беше дошло на ум: — Дали баща ви не знае нещо? Мислите ли, че можем да измъкнем нещичко от него, ако го посетим и кажем това, което сме научили?
— Да — отговори тя разпалено. — Можем.
Той се навъси замислено.
— Страхувам се само, че може да излезе от кожата си и да развали работата, преди да сме готови. Избухлив ли е?
Тя отговори неохотно:
— Да, но… — лицето й просветна умолително — …сигурна съм, че ако му обясним защо е необходимо да почакаме… Но не сме ли готови вече?
Той поклати глава.
— Не още.
Тя се намуси.
— Може би утре — добави Нед Бомонт.
— Така ли?
— Не обещавам — предупреди я той, — но мисля, че тогава ще бъдем готови.
Тя се пресегна през масата и улови ръката му.
— Но обещавате ли да ми съобщите веднага щом бъдем готови, по което и да е време на деня или нощта?
— Разбира се, това обещавам. — Погледна я изкосо. — Май не ви се иска твърде да присъствате на сцената на смъртта?
Тонът му я накара да се изчерви, но не наведе очи.
— Знам, че ме смятате за чудовище — каза тя. — А може и да съм.
Той погледна чинията си и промърмори:
— Надявам се да ви хареса, когато стигнем до последната сцена.
Глава девета
МЕРЗАВЦИТЕ
1
След като Джанет Хенри си отиде, Нед Бомонт се приближи до телефона си, набра номера на Джек Ръмсън и щом той се обади, каза:
— Можеш ли да се отбиеш за малко при мен, Джек?… Отлично. Довиждане.
Беше вече облечен, когато Джек дойде. Седнали в креслата един срещу друг, всеки с чаша уиски и минерална вода, Нед Бомонт пушеше пура, Джек — цигара.