— Ти си луд.
— Ти пък — лъжец, а аз — пиян. Но не толкова пиян, та да не разбирам какво кроиш. — Той пресуши чашата си, обърса уста с опакото на ръката си. — И твърдя, че си мерзавец.
Нед Бомонт отвърна с добродушна усмивка:
— Добре. Нека бъде по твоему.
Джеф приближи маймунската си муцуна.
— Смяташ се за голям хитрец, а?
Нед Бомонт не отвърна нищо.
— Мислиш, че е много хитро да дойдеш тук и да се мъчиш да ме напиеш, за да ме натопиш.
— Точно така — каза Нед Бомонт небрежно, — има обвинение, че си убил Франсис Уест. Вярно ли е?
— По дяволите Франсис Уест! — изруга Джеф.
Нед Бомонт повдигна рамене:
— Не го познавам.
— Ти си мерзавец — каза Джеф.
— Аз ще черпя — рече Нед Бомонт.
Маймуноподобният кимна мрачно и наклони стола си назад, за да стигне копчето на звънеца. С пръст на копчето каза: „И все пак си мерзавец“. Столът му се залюля под него, но не успя да го прекатури и застана отново на четири крака.
— Мръсник! — Джеф се облакъти на масата и подиря брадата си с пестник. — Какво ме е грижа кой ще ме натопи? Няма да ме опекат, я!
— Защо не?
— Защо не ли? Боже господи! Никой не може да ме закача, докато не свършат изборите, а пък след това всичко ще зависи от Шед.
— Може би.
— Няма „може би“!
Влезе келнерът и отново поръчаха напитки.
— Ами ако Шед те остави да паднеш? — каза Нед Бомонт лениво, когато останаха пак сами. — Случвали са се такива неща.
— Нека се опита — намръщи се Джеф, — аз зная толкова много за него…
Нед Бомонт изпусна дим от пурата си.
— Какво точно знаеш за него?
Маймунонодобният се разсмя презрително и тупна по масата с длан.
— Я гледай — изрева той, — тоя ме мисли за толкова пиян, че се надява да му кажа.
От вратата прозвуча спокоен, мелодичен баритон с лек ирландски акцент:
— Хайде, Джеф, кажи му.
На прага стоеше Шед О’Рори. Сивосините му очи гледаха Джеф малко тъжно.
Джеф примижа весело към човека на вратата и се провикна:
— Как си, Шед? Влез да сръбнем. Запознай се с мистър Бомонт. Той е мерзавец.
О’Рори произнесе тихо:
— Нали ти казах да се криеш.
— Но, Боже мой, Шед, страх ме беше да не умра от скука! Пък и нали това заведение е прикрито? То е спийкийзи.
О’Рори погледна още секунда Джеф, после — Нед Бомонт.
— Добър вечер, Бомонт.
— Здравей, Шед.
О’Рори се усмихна благо и като посочи Джеф с кратко кимване, запита:
— Много ли успя да измъкнеш от него?
— Нищо особено, което да не ми е известно — отговори Нед Бомонт. — Той вдига много шум, но напразно.
— Според мен и двамата сте мерзавци — каза Джеф. Келнерът пристигна с напитките. О’Рори го спря.
— Няма нужда. Достатъчно са пили. — Келнерът отнесе напитките.
Шед О’Рори влезе в стаята и затвори вратата. Застана гърбом към нея и рече: — Ти много дрънкаш, Джеф. И по-рано съм ти го казвал.
Нед Бомонт смигна заговорнически на Джеф. Джеф му се сопна:
— Какво има, дявол да го вземе?
Нед Бомонт се засмя.
— На теб говоря, Джеф — напомни О’Рори.
— Боже мой, знам.
— Стигнали сме до положение, когато ще престана да ти говоря — рече О’Рори.
Джеф се изправи.
— Не ставай мерзавец, Шед — каза той. — Какво си се заял с мене, дявол да го вземе? — Той заобиколи масата. — Ние с тебе сме стари приятели. Ти винаги си бил мой приятел, а аз — твой. — Протегна ръце да прегърне О’Рори, залитайки към него. — Вярно, че съм се натряскал, ама…
О’Рори сложи бялата си ръка върху гърдите на маймуноподобния и го отблъсна.
— Седни — заповяда той, без да повишава глас. Левият юмрук на Джеф замахна към лицето на О’Рори.
О’Рори отдръпна глава надясно толкова, колкото юмрукът да профучи край бузата му. Продълговатото, изящно изваяно лице на О’Рори беше сериозно и спокойно. Дясната му ръка посегна към хълбока.
Нед Бомонт скочи от стола си към десницата на О’Рори, улови я с две ръце и падна на колене.
Джеф политна към стената от тласъка на левия му пестник, но веднага се обърна и сграбчи Шед О’Рори с две ръце за гърлото. Маймунското му лице беше жълто, изкривено, грозно. Той бе напълно изтрезнял.
— Взе ли пистолета? — изпъшка Джеф.
— Да. — Нед Бомонт се изправи и отстъпи назад, държейки черен пистолет, насочен към О’Рори.
Очите на О’Рори бяха изцъклени, облещени, лицето му — кръвясало, подпухнало. Той не се съпротивляваше на човека, който го държеше за гърлото.
Джеф изви глава през рамо и се ухили на Нед Бомонт. Усмивката му беше широка, искрена, идиотски животинска. Червените му очички светкаха весело. Той произнесе с прегракнал добродушен глас: