Тя ги пъхна отново в деколтето си, приближи се до Нед Бомонт и каза:
— Слушай, те никога не са стрували пукнат грош, затова е мъртъв.
— Предположение ли е това?
— Наречи го както искаш, дявол да го вземе — отговори му тя. — Но виж какво ще ти кажа: Бърни се обади по телефона на Тейлър миналия петък и му даде само три дни срок да се издължи.
Нед Бомонт приглади единия край на мустачките си с нокътя на палеца си.
— И това те вбесява? — попита той предпазливо. Лицето й се изкриви от злоба.
— Как да не ме вбесява? — тросна се тя. — Толкова ме вбесява, че ще ги занеса в полицията, и хич няма да ми мигне окото. Но ако мислиш, че това не е вярно, значи си последен глупак.
Той все още изглеждаше неубеден.
— Откъде ги взе?
— От сейфа. — Тя кимна с пригладената си главица към вътрешността на апартамента.
— Кога точно е офейкал снощи? — попита Нед Бомонт.
— Не зная. Прибрах се вкъщи в девет и половина и почти цялата нощ седях да го чакам. Едва на сутринта започнах да подозирам нещо й като потършувах, видях, че е задигнал от къщи всички пари до последния цент и всички бижута, които не носех.
Той пак приглади мустачките си с нокътя на палеца и запита:
— Къде, мислиш, е отишъл?
Тя тупна с крак, размаха юмруци и с писклив, яростен глас започна отново да ругае избягалия Бърни.
— Стига! — извика Нед Бомонт, улови я за китките и я задържа така. После добави: — Ако само ще крещиш, дай ми тия разписки, аз ще се опитам да направя нещо.
Тя отскубна ръцете си и се разкрещя:
— Нищо няма да ти дам! Ще ги занеса в полицията, на никой друг няма да ги дам, дявол да го вземе!
— Добре, прави каквото щеш. Но кажи ми, Лий, къде е отишъл според теб?
Лий отговори троснато, че не знае къде може да е отишъл, но затова пък знае къде би го пратила. Нед Бомонт каза уморено:
— Хайде, хайде! С остроумничене доникъде няма да стигнем. Мислиш ли, че ще се върне в Ню Йорк?
— Откъде да зная? — Очите х изведнъж зашариха плахо.
От раздразнение по бузите на Нед Бомонт избиха червени петна.
— Какво ще правиш сега? — запита той подозрително.
Лицето й беше като маска на невинност.
— Нищо. Какво имаш предвид?
Той се наклони към нея. Заговори много сериозно, като подчертаваше думите си с бавно поклащане на глава:
— Не си въобразявай, че ще успееш да скриеш тези разписки от полицията, Лий. Няма да можеш.
— Не мисля и да ги крия — каза тя.
7
В дрогерията, която заемаше приземния етаж на жилищния блок, Нед Бомонт си услужи с телефона. Той набра номера на полицейското управление, поиска капитан Дулън и заговори:
— Ало. Капитан Дулън ли е?… Обаждам се по молба на мис Лий Уилшир. Тя е в апартамента на Бърни Диспейн на Линк Стрийт 1666. Изглежда, че нощес той е изчезнал внезапно, като е оставил някои разписки за дългове на Тейлър Хенри… Точно така… И казва, че преди два дни чула, като го заплашвал… Да, и иска да се срещне с вас незабавно… Не, по-добре елате сам или пратете някого, и по-възможност по-скоро… Да… Това няма никакво значение. Вие не ме познавате. Говоря просто от нейно име, понеже не искаше да телефонира от апартамента му… — Той послуша още малко, после, без да каже нищо повече, сложи слушалката на вилката и излезе от дрогерията.
8
Нед Бомонт отиде в една от редицата спретнати тухлени къщи на Ъпър Темз Стрийт. Когато позвъни, вратата му отвори млада негърка. Усмихвайки се с цялото си кафяво лице, тя каза: „Здравейте, мистър Бомонт“ и даде да се разбере, че самото отваряне на вратата представлява сърдечна покана.
— Здравей, Джун — рече Нед Бомонт. — Има ли някой вкъщи?
— Да, сър, още се хранят.
Той свърна към столовата, където на маса с покривка в червено и бяло седяха един срещу друг Пол Медвиг и майка му. До масата имаше и трети стол, но той не беше зает, а чинията и сребърните прибори пред него стояха непобутнати.
Майката на Пол Медвиг беше висока, слаба жена, чиято руса коса не беше съвсем побеляла за нейните седемдесет и повече години. Очите й бяха сини, ясни и млади като очите на сина й — дори по-млади от неговите. Когато погледна Нед Бомонт, който влизаше в стаята, бръчките на челото й станаха още по-дълбоки.
— А, ето те — възкликна тя. — Ти си невъзпитано момче, щом пренебрегваш така една стара жена.
Нед Бомонт й се усмихна дръзко и отговори:
— О, майко, аз вече съм голямо момче и си имам работа. — Махна с ръка на Медвиг. — Здравей, Пол.
— Седни — каза Пол Медвиг, — Джун ще ти намери нещо за ядене.
Нед Бомонт се наведе да целуне сухата ръка, подадена му от мисис Медвиг. Тя я дръпна и го смъмри.